Майк Лосон - Двойни игри

— С какво мога да ви помогна? — попита Аниса.

— Бих искала да поговорим за вуйчо ви — обясни Ема.

— От полицията ли сте? Или от ФБР?

— Не. Работя за определен кръг хора от правителството, които не вярват, че вуйчо ви е бил терорист. Те са на мнение, че някой го е принудил да извърши това престъпление.

— Вуйчо ми беше най-милият човек на света.

— Убедена съм, че е така, Аниса. Но защо го е извършил? Защо се е опитал да взриви Капитолия?

Аниса се поколеба, после въздъхна.

— Не знам.

Очите й избягваха очите на Ема.

— Заплашиха ли ви по някакъв начин? Някой предупреди ли вуйчо ви, че ако не изпълни задачата, нещо ще се случи с вас?

— Не, никой не ми е причинил нищо лошо — поклати глава момичето. — Нямам представа защо го е направил. Моля да ме извините, но ми предстои тест, за който трябва да се подготвя…

Миг преди да затвори вратата, Ема забеляза синината върху вътрешната част на дясната й ръка, а след това и белега на шията й. Синината на ръката би могла да бъде причинена от здраво стискане на нечии пръсти. Но момичето беше спортистка, а това означаваше още поне десет причини за появата й там. От друга страна, белегът върху шията й едва ли би могъл да е причинен от сблъсък по време на мач. Тъмночервена ивица, оставена не от въже или ивица плат, а по-скоро от кабел. Това беше причината Ема да сложи крак на вратата.

— Как се сдобихте с този белег на шията? — попита тя.

— Белег ли? — объркано попита момичето и инстинктивно докосна шията си с пръсти. — Не знам за какво говорите.

— Аниса, нима не изпитвате желание хората да научат истината за вуйчо ви?

— Каква истина?! Няма значение какво казвам аз. Вие сте убедени, че всички сме терористи — включително хора като мен, които са родени в тази страна. — Блесналите й очи се забиха в лицето на Ема. — Аз съм точно толкова американка, колкото и вие!

— Разбира се, че е така — успокоително промълви Ема. — Ако имаш нужда от помощ, ако някой те заплашва…

— Имам да уча! — прекъсна я Аниса и хвана вратата. — Вървете си!

— Добре, тръгвам — кимна Ема и й подаде визитка. — От едната страна е моето име и мобилният ми телефон, а от другата е номерът на една жена от Афганистан, която живее в Мериленд. Молбата ми е да й звъннеш и да я попиташ за мен. Тя очаква обаждането ти. Ако след това решиш, че можеш да ми се довериш, звънни ми. Моля те!

Нае стая в мотел близо до университета. Не беше сигурна, че Аниса ще я потърси, но искаше да бъде наблизо. Изтегна се на леглото и закова очи в тавана. Мислите й неусетно се върнаха назад във времето. В съзнанието й изплува малко афганистанско селце в подножието на Хиндукуш и лицето на жената, на която трябваше да се обади Аниса.

До селцето стигнаха с хеликоптер. Групата включваше Ема, четирима американски рейнджъри и един преводач. Бяха облечени като тукашните жители. Ема носеше широка роба, а лицето й беше забулено. Целта на визитата им беше разговор с вожда, който управляваше селото: безскрупулен тип и търговец на опиум, завладял малкото царство с куршум в гърба на предшественика си. В момента този вожд минаваше за съюзник на американците. Това беше по времето, когато и Осама бин Ладен беше съюзник на американците и подпомагаше войната на Афганистан срещу руските окупатори.

Обясниха на вожда, че руснаците строят военно летище в долина на около осемдесет километра от селото. Дотам се стигаше през дива планинска местност, която можеше да бъде преодоляна само от смели мъже и здрави мулета. В близост до летището трябваше да се придвижват само през нощта, защото денем руските хеликоптери летяха над района и търсеха въоръжени муджахидини. Само след месец руската армия щеше да започне експлоатацията на новото летище и тогава мъже, въоръжени с ракети земя-въздух и минохвъргачки, мъже, скрити в пещери, можеха да причинят значителни щети.

— Откъде знаете за това летище? — попита вождът, обръщайки се към преводача. Той нито веднъж не погледна Ема, макар да беше наясно, че преводачът предава именно нейните думи. За него беше недопустимо да разговоря с жена, особено когато става въпрос за толкова сериозни неща.

— Разполагаме с очи в небето — отвърна чрез преводача тя. — Спътници и разузнавателни самолети.

Главатарят едва ли знаеше какво е спътник, но тя беше сигурна, че е твърде горд, за да поиска разяснения.

— А какво ще получа в замяна? — попита той.

— Ракети и минохвъргачки — отвърна Ема. — И шанс да се разправиш с враговете си.