Майк Лосон - Двойни игри

Какво става, по дяволите? — изведнъж се стресна той. Това там човек ли е? Да, да, някакъв дребен мъж, застанал неподвижно в сянката на близкия резервоар. Какво търсеше там, да го вземат мътните? Изчака няколко секунди, почти сигурен, че онзи насреща ще се изпикае върху тръбите и ще продължи по пътя си. Но дребната фигура не помръдваше. Какво става, мамка му?

Отначало реши да извади пистолета, но после се отказа. Това означаваше да свали ръкавицата си и да разкопчае малкото метално копче на кобура. Вместо това измъкна фенерчето и насочи лъча в лицето на нарушителя.

Оказа се момче. Ниско и слабичко хлапе, облечено в прекалено широко яке с качулка. Не беше чернокожо, а по-скоро мексиканче с издължен гърбав нос. Еди очакваше момчето да побегне в мига, в който светлината на фенерчето попадна върху него, но то вдигна ръка пред очите си и остана на място.

— Какво правиш тук? — попита Еди.

— Търся си кучето — отвърна момчето.

— Кучето? По това време?

— Живея ей там — отвърна момчето и махна с ръка зад гърба си. — Кучето започна да лае. Станах и го видях как избяга. Сигурно е хукнало да гони някое животно. Най-вероятно енот или опосум. Тръгнах след него и го зърнах ей там, близо до оградата. Но после изчезна.

— Няма как да е отсам оградата — жлъчно отбеляза Еди. — Освен ако не си е изкопало дупка… — Насочи лъча по протежение на оградата и добави: — Но аз не виждам никаква дупка.

— Сигурно се е прибрало у дома — отвърна момчето и се обърна да си върви. — Благодаря ви.

Възпитано хлапе.

— Хей, каква порода е кучето ти? — подвикна след него Еди.

— Немска овчарка. Ако го видите, внимавайте да не ви ухапе.

Еди остана с впечатлението, че по лицето на момчето пробяга усмивка.

Вината беше изцяло негова. Без малко да заловят момчето, защото той беше оставил будката без наблюдение, насочвайки вниманието си към тримата работници, заобиколили една от помпите в северния край на периметъра. Искаше да бъде сигурен, че няма да се насочат към другия край, където се криеше момчето. Беше готов да го предупреди по мобилния телефон, с който го беше снабдил. При вибрация то не трябваше да го включва, а веднага да се върне при колата. Това беше причината, поради която не забеляза пазача, напуснал будката. Един сериозен пропуск от негова страна.

— Браво на теб — похвали той момчето. — Ако беше побягнал, щеше да стане много по-зле.

Беше силно обезпокоен от появата на пазача. Никога досега нощната смяна не беше напускала будката при портала. Освен това момчето обясни, че този пазач не е обикалял, а просто си е седял в сянката на резервоара.

— Все още ли мислиш, че най-лесното място за проникване е югоизточният край на периметъра? — обърна се към момчето той.

— Да. Оттам е най-близо до резервоарите.

— Но охраната е променила правилата. Ще се наложи да идваме още няколко нощи поред, за да разберем реда на патрулиране.

Момчето само кимна.

Сърцето му се изпълни със задоволство. Това хлапе беше наистина страхотно!

Демарко имаше нужда от Ема и от Дебелия Нийл. Ема беше в състояние да свърши нещо, което не беше по силите му, а Дебелия трябваше да изясни финансовото състояние на един американски сенатор.

Нийл беше приятел на Ема, чиито услуги Демарко беше ползвал и преди. Той наричаше себе си „информационен брокер“, което, преведено на обикновен език, означаваше, че ако някой клиент се съгласи да плати огромния му хонорар за получаване на определена информация, Нийл задействаше многобройните си контакти и му я доставяше. В случай че не можеше да се сдобие с нея по нормален път, той проникваше в съответната компютърна система, поставяше „бръмбари“ в спални и заседателни зали, иначе казано, правеше всичко възможно да задоволи изискванията на клиента. Нийл работеше както за частния сектор, така и за правителството. Вероятно второто беше причината все още да не е попаднал в затвора. Демарко подозираше, че е изпълнявал специални задачи за Ема още по времето, когато тя бе работила за военното разузнаване. Не можеше да е сигурен, тъй като никой от двамата не го беше потвърдил.

Нийл беше нисък и дебел мъж с голяма глава и още по-голямо самочувствие. Някога русата му коса беше оредяла на темето, а остатъците от нея бяха вързани на опашка, стигаща до яката на ризата му. Неотдавна се беше оженил и Демарко остана леко учуден от факта, че съпругата му още не бе отрязала смешните остатъци от коса. Обикновено жените не могат да устоят на желанието си да променят външния вид на съпрузите си, а Нийл направо плачеше за промяна. В името на обективността Демарко отбеляза, че тя все пак беше постигнала нещо по отношение на облеклото му. На всичките им срещи досега Нийл се беше появявал по къси панталони, хавайска риза и сандали на бос крак. Сигурно имаше поне петдесетина хавайски ризи. Но днес беше облечен с пуловер, хубав сив панталон и затворени мокасини.