Майк Лосон - Двойни игри

На излизане се сблъска със самия сенатор Бродрик, който беше паркирал задника си на бюрото на русата администраторка и небрежно си бъбреше с нея. Зърнал Демарко, той се изправи и усмихнато му протегна ръка.

— Здравейте, аз съм Бил Бродрик. Предполагам, че вие сте от моя избирателен район, нали?

След всичко, което беше чувал за този човек, Демарко остана искрено изненадан от хлапашкия му външен вид и приятелското му непринудено поведение. И все пак първоначалното му впечатление беше: лека категория.

— Не, сър — поклати глава той. — Аз живея в района на Вашингтон. — После, подчинявайки се на внезапен импулс, вдигна дясната си ръка и издекламира: — „Без представителство няма данъци!“

Южняшката хубавица се изкиска, а по лицето на Бродрик се изписа объркване.

За разлика от петдесетте щата, окръг Колумбия нямаше свои представители в Конгреса. Макар и управляван от кмет и градска управа, той си оставаше под пълния контрол на Конгреса — финансов, правен и икономически. Това беше причината върху стъклата на много коли да се мъдри цитираният от Демарко лозунг, но Бродрик явно не беше запознат с настроенията на обикновените хора.

— Шегувам се, сенаторе — успокои го Демарко. — Казвам се Джо Демарко и съм служител на Конгреса. Беше ми приятно да се запознаем.

Преди Бродрик да реагира, Демарко намигна на момичето и се изниза навън.

Бродрик нахлу в кабинета на Файн, както винаги, без да почука — за огромно неудоволствие на обитателя му.

— Какво каза?

— Нищо — намръщи се Файн. — Някакъв конгресмен проявил интерес към подробностите около терористичните нападения и прочие глупости. Не каза кой е този конгресмен и защо се интересува.

— Ще ни създава ли проблеми?

— Не, той е просто нечий лакей. Лично аз подозирам, че някой в Камарата иска да се хване за сламка, за да забави приемането на законопроекта. Но аз ще държа този тип под око. Заплаших го, че ще превърна живота му в ад, и мисля, че това е достатъчно. Няма да ни създава проблеми.

— Надявам се да си прав, Ник — въздъхна Бродрик. — Нещата в Камарата започват да се задвижват и никак не ми се ще някой да ги блокира.

— Бъдете спокоен, сър.

Файн никак не обичаше да го нарича „сър“ — почти толкова, колкото да го нарича и „сенатор“.

Макар и с редовно присъствие на политическата арена, Демарко никога не беше обръщал внимание на останалите играчи. За щастие познаваше хора, които го бяха правили. Бяха участвали в много двойни игри.

Например Реджи Хармън, алкохолизираният репортер на „Уошингтън Поуст“, който живееше тук открай време. В Сената имаше един състудент на име Паки Морис, който беше шеф на канцелария на някакъв младши сенатор от Мериленд. Вместо въздух Паки дишаше слухове и клюки и винаги знаеше кой срещу кого работи и защо. Но когато залогът беше наистина висок и се нуждаеше не само от клюки и сухи факти, а от прозрение и интуиция, той неизменно се обръщаше към Миранда Блум.

Миранда беше по-възрастна от Демарко, но по-млада от председателя. Като тийнейджърка, надарена с лице на супермодел, дълги бедра и страхотни гърди, тя беше стигнала до финала на конкурса „Мис Америка“. Спокойно би могла да се омъжи за някой прочут куотърбек от отбора на Университета на Мисисипи, да роди две прекрасни деца и да прекара останалата част от живота си в организирането на светски партита, на които да разказва как за малко се е разминала с титлата „Мис Америка“. Но освен с красиво лице и съвършено тяло, господ беше дарил Миранда Блум с изключителен ум, който тя използваше по най-добрия начин.

От дълги години насам Миранда беше лобист, при това от най-авторитетните — онези, към които се обръщат директори на големи корпорации, отчаяно търсещи тълкуването на някой текст от закона в своя полза. И тя го правеше. Никой не знаеше как, защото за тези неща не съществуваха наръчници, формули или точно определени правила. Тя действаше с дълбоко вроден политически инстинкт, който вероятно би могла да обясни единствено на хора като нея, но такива нямаше. Най-важното според Демарко беше едно друго нейно качество — тази жена познаваше абсолютно всички политици в столицата, при това по-добре от техните съпруги и любовници. Беше длъжна да ги познава така, за да може да ги накара да й свършат работа.

Доколкото му беше известно, Миранда имаше три брака зад гърба си, плюс безчет други любовни връзки. Демарко подозираше, че една от тях е била с Махоуни, защото веднъж се случи така, че невероятният й инстинкт я беше изоставил и тя извърши нещо, което в най-добрия случай би я тикнало в затвора, а в най-лошия просто би изчезнала. Тогава председателят му нареди да направи всичко възможно, за да я измъкне.