Майк Лосон - Двойни игри

След заплахите на Ник Файн Демарко стигна до заключението, че трябва да поговори с Миранда. Уговориха си среща в бара на хотел „Сейнт Реджис“, който се намираше на Кей стрийт, близо до офиса й. Тя се появи облечена с бяла копринена блуза на „Версаче“ и червен костюм на „Сейнт Джон“, който не скриваше нищо от прекрасните й бедра. Носеше колие от перли и перлени обеци. Демарко не разбираше от дамска мода, но беше готов да се обзаложи, че всичко по нея — дрехи, бижута и обувки — струваше много повече от месечната му заплата.

Винаги му беше приятно да разговаря с Миранда. Тя му напомняше за мисис Робинсън от „Абсолвентът“, но не защото приличаше физически на покойната Ан Банкрофт, а защото излъчваше една особена, приятно цинична и едновременно с това земна сексуалност. Вероятно с помощта на добър хирург, тази жена остаряваше бавно и почти незабележимо. Изглеждаше толкова добре, че човек неволно си задаваше въпроса как е било възможно да остане само подгласничка в онзи отдавнашен конкурс, проведен в Атлантик Сити. Но най-много харесваше гласа й: дълбок, гърлен, с лек южняшки акцент, прелъстително дрезгав от цигарите и уискито. Демарко беше убеден, че този глас беше корумпирал много повече политици, отколкото парите на клиентите й.

— Какво знаеш за Ник Файн? — директно попита той.

— О, той е едно нещастно момче — отвърна тя.

— Какво означава това?

Трудно му беше да си представи, че някой може да изпитва симпатия към подобен тип.

— Сигурно знаеш, че преди да се прехвърли при Бродрик, той беше шеф на канцеларията на покойния сенатор Уингейт.

— Не, не знам.

— Е, сега вече знаеш. Започнал да работи за него веднага след колежа и така почти двайсет години без прекъсване. Но за лош късмет на Ник сенаторът живя прекалено дълго. На моменти съм имала чувството, че този човек никога няма да умре.

— Но какво общо…

— Уингейт, този славен дърт мръсник, бе обещал на Ник, че след като излезе в пенсия — а той изобщо не допускаше, че може да умре, — партията ще издигне кандидатурата на Ник за неговото място. Успял да го убеди, че републиканците се нуждаят точно от човек като него — млад, красив и сладкодумен чернокож политик, който несъмнено ще привлече гласовете на много афроамериканци. Двайсет процента от населението на Вирджиния са такива. През последните пет години Уингейт непрекъснато го уверявал, че мястото му е гарантирано и ще го получи веднага след като самият той се оттегли — направо към небето, както се оказа впоследствие…

— Но не го е получил — промърмори Демарко.

— Не. Когато Уингейт поел към великия небесен Конгрес, в партията решили, че изборът му е неподходящ — може би заради цвета на кожата му, но по-вероятно заради характера на Бил Бродрик, който е по-лесен за манипулиране.

— Но защо не е напуснал, след като са избрали Бродрик?

— Дочух, че той сериозно е обмислял подобен вариант. Имам информация, че е предложил услугите си на две солидни фирми на Кей стрийт. Откъдето и да го погледнеш, Ник Файн би бил истинска находка за всяка лобистка фирма — дълъг стаж в Капитолия, многобройни контакти и достатъчно ум, за да разбира какво и как трябва да се прави. Самата аз никога не бих го наела, но доколкото знам, той получил две сериозни оферти — с три пъти по-голяма заплата от сегашната.

— А ти защо не би го наела?

— Защото е от онези, които предпочитат да притискат хората с груба сила, вместо да ги убеждават със сладки приказки. Дълбоко в себе си таи една особена злоба, въпреки че прави опит да я прикрива. Може би защото си мисли, че ако не се беше родил беден и чернокож, нямаше да свири втора цигулка при Уингейт. Но каквито и да са причините, аз съм на мнение, че Ник не е човекът, който ще се впише добре в нашия малък клуб. Ние лобистите не ходим въоръжени, скъпи. Ние разчитаме на чара си и на парите на клиентите. А Ник, макар че е хубавец и умник, е напълно лишен от чар.

— Все още не разбирам — въздъхна Демарко. — След като толкова ненавижда Бродрик, защо не си е потърсил работа в някой мозъчен тръст или консултантска фирма? Или друго — защо просто не е напуснал, за да организира кампания срещу Бродрик?

Миранда не отговори веднага, тъй като бе уловила погледа на един висок мъж с посребрена коса на бара, хубавец като Кари Грант. Вдигна чашата с мартини за мълчалива наздравица и едва тогава отново насочи вниманието си към Демарко.

— Чух, че Ник се е срещнал с Кал Монтгомъри…

Председателят на Националния комитет на Републиканската партия.