Майк Лосон - Вътрешно разследване

— Има едно заведение наблизо — каза Демарко.

Тъкмо бяха стигнали до мястото, където каналът пресичаше Уисконсин авеню. Изкачиха няколкото дървени стъпала до улицата. Походиха половин пресечка до ъгъла на Ем стрийт и Уисконсин авеню до един ресторант на име „Нейтан“. Вечер барът беше пълен с млади безделници, които си търсеха свалка, но в единайсет сутринта беше изцяло на тяхно разположение.

Обслужи ги типичният сервитьор за Джорджтаун — колежанин, който се смята за прекалено умен за подобна работа. Жестовете му излъчваха досада, а когато Лидия си поръча блъди мери, физиономията му изрази младежкото презрение към стари пияници, които не могат да дочакат дори обяд, за да нападнат черния си дроб.

Демарко погледна притеснено към вратата с надеждата, че никой няма да влезе и да го види с нея. Не искаше Пол Морели да узнае, че се среща тайно с жена му. Лидия седеше неспокойно на мястото си, докато сервитьорът най-сетне не й донесе питието.

— А сега говорете — подкани я Демарко. — В прав текст. Без повече глупости за дяволи и зверове.

Лидия не му обърна внимание. Тя сграбчи чашата с две ръце и изгълта половината напитка, след което се облегна назад и затвори очи. Алкохолът като че ли я поуспокои и част от напрежението напусна лицето й. След малко отвори очи, взря се в Демарко и заяви:

— Пол налиташе на дъщеря ми. Доведената си дъщеря.

Демарко не знаеше дали Лидия казва истината, но само мисълта как Пол Морели посяга на шестнайсетгодишно момиче го накара да изтръпне. Лидия забеляза реакцията му и изглежда, остана доволна, като че ли дори развълнувана от изражението на пълна погнуса, която се изписа на лицето му.

— Да — каза тя. — И това не е всичко. Дъщеря ми не загина при катастрофа. Тя се самоуби. Не е пропуснала завоя онази вечер. С пълна скорост се е блъснала в подпората на моста. Нямало е и следа от спирачен път. Не е направила и опит да спре. Копелето я уби.

Демарко понечи да каже нещо, не беше съвсем сигурен какво точно — да изрази съчувствие, да попита как може да е сигурна, — но преди да успее да отвори уста, тя продължи:

— Така че беше прав, Джо. Историята е лична. Много лична.

Лидия отново се пресегна за питието си, но този път с не чак толкова голяма жажда.

— Изобщо не вярвам Пол някога да е имал обикновена връзка — каза тя. — Не мисля, че се е измъквал до някой мотел със секретарката, за да прекарат един горещ следобед между чаршафите. Нормалните мъже правят разни такива неща. Но моят съпруг не си позволява любовни афери, защото подобно поведение може да провали кариерата му. Всъщност притежава невероятен самоконтрол. Той е едно студено, пресметливо копеле с каменно сърце.

Тя направи драматична пауза и добави:

— Освен когато пие.

Демарко неволно погледна към полупразната чаша пред нея.

— Да, знам — промърмори Лидия. — Присмял се хърбел на щърбел. Но когато пия, аз вредя единствено на себе си. Когато Пол пие, напада жени.

— Госпожо Морели, това вече ми го казахте — вметна Демарко. — Искам да знам…

Но Лидия пет пари не даваше, че се повтаря.

— Пол обича да притиска в ъгъла уплашени жени — заяви тя, — докато се предадат. Той обича да се налага, да… да наранява. Това е, което го възбужда. Той е един болен изверг.

Осъзнавайки, че повишава глас, тя си пое дъх, за да се успокои, след което тръгна да си пали цигара. Ръката й трепереше толкова силно, че накрая Демарко взе запалката и й поднесе огънче.

— Благодаря — притеснено се усмихна тя. — Май не съм в най-добрата си форма.

Тя дръпна силно от цигарата и за миг на върха й увисна дълго стълбче пепел, което незабелязано се отрони в скута й.

— Ще ви кажа и нещо друго — добави Лидия, — колкото и да е унизително да си го призная. След първата година на брака ни съпругът ми и аз рядко правехме любов. Но понякога той… той просто… дори не знам как да го опиша. Дори не си сваляше дрехите. Блъсваше ме на пода, на леглото или където и да е и ми се нахвърляше яростно, брутално. Все едно се опитваше да ме накаже. Но знаете ли какво? Никога не съм се оплаквала, защото аз също съм извратена. Все още го обичах въпреки всичко, което знаех, че е направил. Обичах го, докато не разбрах защо умря Кейт.

— Госпожо Морели, какво ви кара да мислите, че той е изнасилил дъщеря ви?

— Не разбирате ли какво ви разказвах досега? Каква по-желана жертва за него от една срамежлива тийнейджърка?

— Но откъде знаете?

Лидия носеше часовник на слабата си лява китка, от онези с еластичните метални каишки. Докато говореше, тя усукваше каишката на часовника и Демарко забеляза как металът се врязва в плътта й, като оставяше тъмночервени резки по кожата й. Демарко не можеше да каже дали тя осъзнаваше болката, или сама си я причиняваше.