Майк Лосон - Вътрешно разследване

— Но се съгласи да се срещнете?

— Да, утре сутринта. Съпругът й щял да се прибере след четири, така че поне няма да се притеснявам да не се сблъскаме с него. Което ми напомня: не искам онези от ЦРУ, или каквито и да са, да ме виждат да говоря с нея.

— Мисля, че ще мога да ти помогна — каза Ема.

Видяха как Демарко излезе от къщата си и застана на тротоара, докато не пристигна едно такси.

— Тръгваме — каза Карл и запали колата.

— Гледай поне днес да не го изпуснеш — предупреди го Джими. — Два пъти го изтървахме за два дни и в никакъв случай не искам да казвам на Еди, че пак сме го изпуснали.

— То е ясно — съгласи се Карл. Завъртя волана наляво, за да се отдалечи от бордюра, но преди да успее, някакъв камион на „Федерал Експрес“ паркира до него и му попречи да тръгне.

— По дяволите! — изкрещя Карл. Погледна към шофьора на камиона, едър чернокос мъжага, който четеше адреса на някакъв колет. Карл свали прозореца, размаха ръце към шофьора и когато той не му обърна внимание, наду клаксона. Шофьорът му хвърли един поглед и му направи знак да изчака, след което отново се зачете в адреса.

— Шибаняк! — извика Карл.

— Кучи син! — кресна Джими и със замах отвори своята врата. — Ще запиша номера на онова такси — подвикна той и се затича надолу по улицата.

Да бе, да, помисли си Карл, ей сега ще го догони пеша, с всичките тези сланинки, дето е натрупал. Карл на всяка цена трябваше да накара този нещастник да премести камиона. Изскочи от колата, при което вратата здраво се тресна в камиона, и заблъска с юмруци по ламарината.

— Черен шибаняк! Помести проклетия камион!

— Какво каза? — обърна се шофьорът и се облещи.

Мамка му, помисли си Карл. Не биваше да му говори така. Този тип беше огромен .

— Казах, помести камиона — повтори Карл. — Веднага. Спешно е.

— Ще го поместя, когато се извиниш, че ме обиди, тлъст очилат…

— Мерси, Андре. — Ема подаде на шофьора една стодоларова банкнота, сгъната така, че да не може да се види стойността.

— Не мога да взема пари от теб, Ема, не и след всичко, което направи за нас. А, така или иначе, беше забавно. Особено след като онзи тъпак започна да ме ругае.

— Парите не са за теб — каза Ема. — Избери хубав букет за жена си. Кога за последно си й подарявал цветя?

Майчице, помисли си Андре. Все едно всички жени са ходили на курс накарай го да се чувства виновен .

Демарко се срещна с Лидия Морели в Джорджтаун, на алеята, която върви успоредно на канала „Чесапийк & Охайо“. В миналото по брега на канала бяха вървели мулета, влачещи шлепове от Вашингтон до пристанища навътре в сушата чак до Къмбърланд, Мериленд. По канала все още имаше няколко функциониращи шлюза и доколкото знаеше Демарко, от канала все още имаше някаква полза, но при всеки случай беше едно много приятно място за разходка.

Когато Демарко пристигна, Лидия вече беше там — седеше на една дървена пейка и гледаше с празен поглед бавното течение на водата. Беше облечена с палто от камилска вълна, а под него имаше бял пуловер с релефна плетка и тъмни панталони. Когато видя Демарко, тя се изправи и се запъти към него. Изглеждаше ужасно: подпухнала, с тъмни торбички под кървясалите очи и жълтеникава кожа. Като че ли беше прекарала цялата нощ в битка с непобедимата бутилка, която както винаги отново я беше надвила.

— Добро утро — поздрави Демарко. — Благодаря, че се съгласихте да се срещнем.

Лидия само кимна и извади пакет цигари от джоба на палтото си. Ръцете й трепереха, докато запали цигарата, и когато издиша пушека, Демарко отново усети лек мирис на алкохол в дъха й. Не беше пияна, може би беше изпила само едно питие, но с изключение на Махоуни, Демарко обикновено нямаше доверие на хора, които закусват с уиски. Двамата тръгнаха по алеята и Демарко се почувства като някаква мечка, толкова висок и едър беше в сравнение с нея.

— Госпожо Морели, трябва да знам…

Но тя го прекъсна насред изречението.

— Виждам, че ми нямате особено доверие, но също така виждам, че започвате да изпитвате известни съмнения спрямо Пол. Иначе нямаше да поискате да се видим.

Може и да беше алкохоличка, но имаше силна интуиция и определено не беше глупава.

— Вероятно — каза Демарко, — но трябва да знам повече. Трябва да знам кой помага на съпруга ви, а също и защо след толкова много време решавате да унищожите кариерата му.

— Не ви е нужно да знаете нито едното, нито другото — изрече Лидия със сприхав тон. — Това са незначителни неща. Важно е единствено, че един корумпиран зъл човек е на път да стане президент, ако вие не предприемете нещо, за да му попречите.