Майк Лосон - Вътрешно разследване

Демарко се спря, хвана я за ръката и леко я завъртя с лице към себе си.

— И за миг не вярвам, че правите всичко от загриженост за нацията. Долавям някаква лична драма, нещо между вас и него. Знаели сте какви неща е вършил — или какво сте си мислили , че върши — от години. Питам ви: защо правите всичко това сега и кой му помага?

Лидия поклати глава.

— Няма да ви кажа името му.

— Защо?

— Помните ли, казах ви, че Пол се ожени за мен заради баща ми?

— Да.

— Когато баща ми се провали…

Демарко нямаше представа какво имаше предвид.

— … Пол се страхуваше, че колкото и да е умен, никога няма да се издигне достатъчно високо в политиката. Но по-късно заради мен се намеси самият дявол.

Дявол?

Изражението на Демарко не й убягна.

— Не говорех буквално, Джо. Не съм религиозна фанатичка. Нито съм побъркана.

Тя направи пауза, после добави:

— Но може би ако бях религиозна, нито едно от тези неща нямаше да се случи. Името на този човек не е важно. И то, защото никога няма да се доберете до Пол чрез него. Той никога не върши нищо лично и никога няма да намерите връзка между него и Пол. Трябва да се съсредоточите върху жените, които Пол е нападнал. Това е най-добрият ви шанс.

В думите на тази жена нямаше смисъл. Защо отказваше да назове името на могъщия покровител? Току-що бе споменала, че заради нея Пол се е срещнал с този мъж, но какво следваше от това? Дали не се притесняваше, че ако изрече името, по някакъв начин ще се замеси в историята? Може би мотивите на Лидия бяха изцяло лични и нямаха нищо общо със съпруга й.

— Страхувате ли се от този човек, госпожо Морели? Затова ли не искате да ми кажете името му? Страх ви е, че може да ви убие, ако разбере ли?

Лидия понечи да отрече, но като че ли се отказа.

— Може и да ме убие. Не знам. Понякога зверовете изяждат малките си.

Божичко, още един завоалиран, безполезен коментар. Демарко не знаеше дали Лидия е склонна да драматизира, дали нарочно говореше уклончиво, или наистина беше луда. Но със сигурност знаеше, че му лази по нервите.

— По дяволите, имам нужда от помощ! Трябва да знам кой е този човек, за да се защитя. Следят ме двама мъже, които работят на повикване за ЦРУ, и трябва да знам защо.

— ЦРУ? — повтори Лидия, след което се изсмя, въпреки че Демарко не помнеше да е казал нещо смешно. — Мога да ви уверя, че няма нищо общо с ЦРУ — каза тя. — Така че не знам кой ви следи, Джо, нито защо.

Преди Демарко да успее да се възпротиви, тя каза:

— Просто се съсредоточете върху Пол. Говорете с онези жени от списъка на Тери. Накарайте ги да признаят, че Пол ги е нападнал.

— Говорих с тях, госпожо Морели, и те твърдят, че съпругът ви нищо не им е направил.

— Лъжат. Говорете с тях отново. Накарайте ги да се съгласят да свидетелстват срещу него.

Положението беше безнадеждно; жената беше като кон с капаци. И не добавяше нищо ново към онова, което вече му беше казала при катедралата.

— Госпожо Морели, молите ме да унищожа един от най-уважаваните политици в страната — когото и аз уважавам, — но нямате никакви доказателства, не искате да ми кажете защо го мразите, не искате да ми кажете и кой му помага. А сега и животът ми е застрашен. Няма да се занимавам повече с тази история.

— Тери Финли не се страхуваше — заяви Лидия.

Тери Финли е бил човек с болни амбиции и мания за величие, едва не извика Демарко, но се спря.

— Е, тогава Тери е бил по-смел от мен.

А може и да беше вярно.

— Госпожо Морели, или ми кажете нещо повече, или се отказвам.

В този момент две колежанки, едната руса, другата брюнетка, с тениски и анцузи, преминаха на бегом покрай тях. Дългите им коси бяха вързани на високи опашки, които се люшкаха наляво-надясно в такт с темпото им. Момичетата разговаряха и се смееха, дори не се задъхваха, докато тичаха. Демарко си представи, че Лидия Морели е била точно като тях едно време — здрава, щастлива и безгрижна, — но сега тя крачеше до него под бремето на мъката по мъртвата си дъщеря, омразата към съпруга си и тайните, които не искаше или не можеше да сподели. Стана му жал за нея, но беше време да си върви. Тя отказваше да му помогне и той се чувстваше с вързани ръце.

— Довиждане — каза Демарко. — Обадете ми се, когато имате какво да ми кажете. — И се обърна да си ходи.

— Почакайте! — спря го Лидия.

Демарко се обърна с лице към нея.

— Какво? — попита той.

— Съпругът ми, той… Имам нужда да пийна нещо.

Питието беше последното, от което имаше нужда, но може би малко алкохол щеше да й развърже езика.