Майк Лосон - Вътрешно разследване

Въпреки това обаче пренебрегна заплахата на Калвети да не разговаря с никого за случката в хижата в Кетскил Парк. Разказа на Ема, защото тя имаше правото да знае, а и той беше сигурен, че може да й повери всякаква тайна. Целият живот на Ема беше една тайна. А сега разказа и на Махоуни.

— Божичко — възкликна председателят, когато Демарко свърши да говори. — Какво мислиш, че се е случило, когато си си тръгнал?

— Калвети го е убил. Морели е унищожил плана му да постави свой човек в Белия дом, убил е дъщеря му и е бил отговорен за смъртта на внучката му. Няма начин Морели да е още жив.

Демарко направи пауза, после добави:

— Но се обзалагам, че никога няма да открият трупа. Някой ден някой ще влезе в хижата и ще види написаното на дъската, мечтата на Морели да възкреси кариерата си. Скоро, предполагам, ще се появи версията, че Морели е осъзнал колко безсмислени са усилията му, колко нищожен е шансът му да се завърне. И всички ще повярват, че е навлязъл навътре в гората и е изчезнал.

Махоуни кимна, очевидно съгласен с размишленията на Демарко.

— В някакъв момент все пак ще разкажа на Дик Финли какво се е случило — изпъшка той. — Трябва да знае защо е умрял синът му.

— Предполагам — отвърна Демарко, но не беше сигурен дали това е добра идея.

Махоуни поклати глава и камбанката на шапката му иззвъня.

— Ах, Джо — въздъхна той, — какви неща можеше да направи Морели, какви неща можехме да направим ние .

Двамата замълчаха, потиснати от мрачната равносметка за всичко, което се бе случило. Демарко мислеше най-вече за себе си. Чувстваше се, все едно Господ е решил да направи сериал продължение на историята на Йов и е избрал него за главната роля. В изминалата година беше изгубил още една скъпа на сърцето му жена, на косъм се бе разминал със смъртта и за пореден път бе станал пионка в игричките на шефа си. Беше отговорен за смъртта на трима души — Гари Паркър, Бренда Хатауей и, съвсем скоро, Арни Бърг. Ако не си беше наумил да провали Пол Морели, всички те щяха още да са живи.

Може би беше виновен дори и за смъртта на Лидия Морели и Исая Пери. Ако не беше приел да се срещне с Лидия, може би нямаше да умрат. А Маркъс Пери — ако не беше говорил с него, може би той нямаше да се опита да отмъсти за смъртта на брат си.

Може би. Съвестта му беше подгизнала с „може би“.

Махоуни вирна глава и довърши питието си.

— Е, станалото — станало — каза той и тонът му издаде, че е приключил с размислите за Пол Морели. — Смятам да се обадя на едно хлапе от Ню Йорк. В момента е главен прокурор там. Ще видя дали не би искал да стане сенатор.

Демарко се досещаше, че „хлапето“ от Ню Йорк е поне на петдесет.

— Голям е идеалист — добави Махоуни, — все се бори с някоя проклета вятърна мелница, но мисля, че има потенциал.

Демарко винаги се беше възхищавал на Махоуни за едно нещо — оптимизма му. Политиката беше кофти игра и дори и с политическото влияние на Махоуни сигурно и той беше изгубил половината битки, в които се е борил. Но всеки ден той ставаше, слагаше бронята си, вземаше копието си и се качваше на доверения си мършав кон. И Махоуни се биеше с мелниците.

Да, председателят, наистина беше приключил със скръбта по Пол Морели — беше време да му намери заместник, време да започне нова битка. Демарко си мечтаеше да притежава способността на Махоуни с лекота да се съвзема от ударите на живота.

Махоуни също трябва да бе разсъждавал в тази посока, защото тръсна глава и избоботи:

— Не увесвай нос, синко. Постъпи както трябваше.

— Знам, но просто си мислех…

— Днес е дошло едно момиче, племенница на секретарката ми. Ще ви запозная. Кълна се, прилича на Джина Лолобриджида, Джо. Ти си прекалено млад, за да помниш Джина, но тази девойка… направо й е одрала кожата.

Камбанката на коледната му шапка иззвъня, когато Махоуни тромаво се изправи.

— Хайде, Джо. Изпускаме купона… Ах, колко обичам Коледа — добави той.

Пол Морели тъкмо идваше в съзнание, когато Еди и брат му го извадиха от багажника на колата.

Еди направо го беше смазал. Всичките му ребра бяха изпотрошени, а бъбреците — ужасно натъртени. Нямаше да се изненада, ако и далакът му беше разкъсан. Всеки път, когато старецът зададеше някакъв въпрос и Морели се поколебаеше, Еди го удряше. Удряше с юмрук като топуз, който се блъскаше в тялото му. И накрая си призна всяка една лъжа. Призна си всичко.

Проснаха го по гръб на някакъв влажен бетонен под. Ръцете му бяха вързани зад гърба, а върху устата му имаше лепенка. Очите му огледаха сградата, някаква кръгла бетонна постройка. Помисли, че може би е зърнен силоз, и ясно си представи как тонове пшеница се изсипват върху него, смачкват го, задушават го.