Майк Лосон - Вътрешно разследване

— Но чаят изобщо не е бил анализиран. Така писаха вестниците.

Морели се усмихна.

— Долна лъжа, Джо, измислена от Гари Паркър.

Демарко не успя да възрази, защото Морели продължи:

— Много скоро няколко добре платени, заслужаващи доверие хора ще започнат да рушат репутацията на Паркър, Арни Бърг и Бренда. В случая на Бърг очевидно няма да е трудно да се развали имиджът му. Долен тип си беше. Паркър, както ще се окаже, е бил подкупно ченге през цялата си кратка кариера и разни хора публично ще го потвърдят. Виж, малката ти актриса ще отнеме повече усилия. Още не съм обмислил всички детайли, но не се притеснявай, все ще ми хрумне нещо. Сега разбираш ли, Джо? Схвана ли какво е положението? Говорим за след пет-шест години. Записът е изчезнал, всички, участвали в конспирацията срещу мен, са мъртви и компрометирани. Има неопровержимо доказателство, че съм бил упоен и примамен в клопка от група подлеци, които са искали да ме спрат по пътя към Белия дом. А дотогава ще съм любимецът на целия западен свят, мъж на годината на „Тайм“, героят, свалил нефтените белезници, който наистина е направил нещо срещу глобалното затопляне.

Той намигна на Демарко.

— Вярвам, сър, че планът ми има известен… потенциал.

— Но все пак — с мъка рече Демарко… — все пак някой ще забележи, че всички замесени са мъртви.

— Разбира се, че ще забележат, и какво? Паркър умря в най-обикновено пътно произшествие. Бърг се напи и падна от покрива пред очите на негов приятел и свидетел. А горката Бренда, тя беше жертва на една необезопасена каскада. Сигурно не знаеш, Джо, но човекът, построил скелето за последната сцена на Бренда, е смъртно болен от рак с четири деца, който вече си призна, че вината за срутилото се скеле е негова.

— Мили боже — ахна Демарко. — Убихте жена си и невинно хлапе. Насилвали сте доведената си дъщеря . Мястото ви е в лудница, не в Белия дом.

Демарко очакваше Морели да се ядоса, но той кимна, все едно в знак на съгласие.

— Прав си — каза той. — И аз си имам слабости. Всички хора имат, дори и най-великите.

— Смятате убийството на жена си за „слабост“?

— Не, то беше необходимост. Тя щеше да унищожи всичко, за което съм се трудил. Говорех за Кейт. Наистина съжалявам за това, което се случи с нея, чувствам се ужасно.

Морели направи пауза, после добави:

— Но тя наистина малко пресили нещата.

— Пресилила е нещата?

— Ами, да. Не беше нужно да се самоубива. При всяко положение, и наистина се надявам това да те накара да се почувстваш по-добре, заклел съм се да не пия повече.

Демарко не познаваше никой друг толкова умен, но така абсолютно лишен от всякаква човечност. Сигурен беше, че има някакъв медицински термин за състоянието на Морели, но „чудовище“, както го беше нарекла жена му, звучеше по-лесно за разбиране.

— Имам лоши новини за вас, сенаторе — каза Демарко. — Доминик Калвети знае, че сте убили Лидия и сте изнасилили внучка му.

Демарко видя, че най-сетне беше успял да изненада Морели, но не отгатна причината.

— Ти си открил, че Лидия беше дъщеря на Доминик? Май си по-умен, отколкото те мислех. Но Доминик не знае, че съм я убил, и никога няма да узнае. Полицията още не го е разбрала, така че той откъде ще знае?

— Аз му казах — заяви Демарко.

Морели прихна.

— Ах, Джо, не те бива да блъфираш. Ако си говорил с Доминик, нямаше да седиш пред мен. А всъщност точно той беше причината да убия Лидия. Притеснявах се, разбира се, че обществото може да й повярва за Кейт, но истински се страхувах само от Доминик. Лидия беше заплашила, че ще огласи пред пресата и връзката ми с него. Това щеше да бъде много по-голям удар върху политическата ми кариера, отколкото необоснованите обвинения за изнасилване от устата на една алкохоличка. А знаеш ли коя е истинската ирония, Джо? Аз можех да бъда вторият Доминик Калвети. Израснах с деца, които станаха мошениците, издигнали се не по-далеч от негови пионки, но аз се прицелих по-нависоко. Отдадох живота си да служа на обществото, не да трупам богатства. И все пак ти не ме уважаваш.

Морели тихичко изцъка с език.

— Не е лесно да те задоволи човек, приятелю, и май така и ще си отидеш в гроба.

Докато Морели все още се усмихваше на собствената си шега, вратата на хижата се отвори с трясък. Пистолетът на Морели се стрелна в посока на вратата, но когато видя кой е, той извика:

— Божичко, Еди! Какво, по дяволите, правиш тук? Без малко да ми докараш сърдечен удар.

— Господин Калвети чака отвън, сенаторе. Трябва да ми дадете пистолета, за да влезе. Знаете какъв е.