Майк Лосон - Вътрешно разследване

— Доминик е тук? — попита Морели.

— Да, господине — отговори Еди. — Дайте ми пистолета.

Морели се поколеба, за момент объркан и може би изплашен, но бързо си възвърна самообладанието. Стана от стола, отиде до Еди и му даде пистолета.

— Слава богу, че сте дошли. Сигурно сте проследили този побърканяк. — И той направи знак към Демарко. — Искаше да ме убие.

Еди не каза нищо — лицето му беше подвижно колкото и скалните барелефи на Маунт Ръшмор. Той прибра пистолета на Морели в джоба на палтото си… и удари Морели в лявата страна на тялото с една от огромните си обезобразени ръце.

Демарко чу как ребрата на Морели изхрущяха.

Въздухът напусна дробовете на Морели, той се строполи на земята, сви се в ембрионална поза и се хвана за изпотрошените си ребра.

— Чисто е, шефе — каза Еди.

Калвети влезе сам; Лумис сигурно беше останал в линкълна.

Калвети погледна Морели. Лицето му беше неразгадаемо. Устните му бяха свити в една тънка непреклонна черта.

Калвети беше чул всяка една дума, изречена от Морели. В кобура на Демарко имаше вграден свръхтънък предавател; приемникът беше в алуминиевото куфарче на Лумис. Лумис беше експерт по полицейско наблюдение, който работеше за ФБР и за Доминик Калвети, Калвети беше дал на Демарко пистолета, за да принуди Морели да признае, че е изнасилил доведената си дъщеря, въпреки че Калвети не вярваше, че дори и при смъртна заплаха Морели би изповядал подобен чудовищен грях.

— Доминик, какво правиш? — едва изрече Морели, агонизиращ от болката в ребрата.

Калвети не му отговори. Един поглед бе достатъчен и Еди изрита Морели в ребрата, на същото място, където го беше ударил и първия път, и Морели загуби съзнание.

Калвети огледа за момент проснатото тяло на Морели и после каза на Еди:

— Обади се на брат си да дойде.

После се обърна към Демарко.

— Върни се в колата. Лумис ще те закара до града.

Демарко кимна. Не можеше да говори, защото беше затаил дъх.

— Нали знаеш какво ще се случи, ако продумаш пред когото и да било? — попита Калвети.

Демарко отново кимна.

Калвети се взря в Демарко, очевидно искаше да бъде сигурен, че е разбрал: ако проговори, ще умре. След това погледът му се отмести обратно върху Морели. С немигащите си очи, набръчкано древно лице и дълъг кокалест нос, Калвети приличаше на лешояд, който се кани да вечеря с мърша.

Демарко никога не си беше помислял, че може да изпита някакво съчувствие към Пол Морели, но в този момент беше така. Стана, излезе от хижата и тръгна по заснежената пътека към линкълна.

Не се обърна нито веднъж.

Беше следобедът преди Бъдни вечер.

Конгресът беше в почивка и тихата сграда по-скоро приличаше на пуста катедрала, отколкото на правителствено учреждение. Демарко я обожаваше в такива дни — без туристи, лобисти и политици. Стъпките му ехтяха из ротондата, докато вървеше към кабинета на председателя.

Отвори вратата и беше посрещнат от звука на вихрещо се парти и гласа на Бинг Кросби, който пееше „Бяла Коледа“. С всичко друго, което му висеше на главата, беше забравил за коледното парти на Махоуни. Две бюра бяха превърнати в бар и трийсет-четирийсет души кръжаха наоколо и пиеха пунш от пластмасови чашки. В единия край стоеше малка коледна елха, украсена с играчки на червени и бели ивици. От поне десет лампи висеше имел. Махоуни обожаваше имел.

Ето го и Махоуни, в центъра на множеството, в центъра на вниманието. Върху бялата му коса имаше шапка на Дядо Коледа, поръбена с бяла кожа и с малко звънче на върха. В едната си месеста лапа държеше чаша яйчен коктейл; другата му ръка беше бащински положена върху рамото на млада руса стажантка.

Махоуни разправяше стар мръсен виц за някакъв свещеник и три кози. Произнесе финалната реплика с автентичен ирландски акцент и целият му персонал се разсмя, защото и той се смееше. Лицето на стажантката поруменя, придоби цвета на наситено розовия й и добре изпълнен пуловер. Единственият, който не се засмя, беше главният секретар на Махоуни, който тревожно беше обърнал глава към вратата, когато влезе Демарко, ужасен, че може да е някой репортер.

Махоуни видя Демарко — и изражението на лицето му — и направи знак да го последва в кабинета. Пътьом се спря, за да си долее ямайски ром в чашата, после отново спря, за да целуне една жена, която стоеше в близост до една имелова клонка. Жената беше на около четирийсет години; Махоуни не подбираше.

По пътя с Лумис към Ню Йорк Демарко се зачуди защо Калвети беше решил да не го убива. Може би заради връзката му с Хари Фостър, но също така подозираше, че може би някъде в буцата антрацит, която представляваше сърцето му, Калвети изпитваше угризения за всичко, което бе сторил заради Морели. Каквато и да беше причината, Демарко беше жив. За Пол Морели беше сигурен, че не е.