Майк Лосон - Вътрешно разследване

— Не си ли чувал за четири по четири? — изсмя се Морели.

Косата на Морели беше по-дълга от обикновено и стигаше до яката му, като отчасти покриваше ушите му. Носеше синя карирана риза върху кремаво поло, а сивите му джинси бяха напъхани в ботуши със стърчаща от ръбовете козина. Сигурно беше най-красивият звяр из тукашните гори.

Още няколко секунди Морели оглежда гората, после каза:

— Не знам защо си дошъл, Джо, но хайде да влезем вътре. Прекалено студено е да говорим навън.

Той остави торбата с дървата, но задържа брадвата. Мина напред, бутна вратата и направи път на Демарко. Когато той се поколеба, Морели го подкани:

— Хайде, Джо. Човек гледа да не избяга топлото, когато сам си цепи дървата.

Демарко пристъпи вътре, чу как вратата зад него се затваря и усети дулото на пистолет в тила си.

— Мамка му — промърмори той.

Не се беше сетил, че и Морели може да е въоръжен.

Осъзна прекалено късно, че съвсем не беше мислил в правилната насока — имаше си работа не със сенатор на Съединените щати, а с убиец. Който е убивал хора, както бе правил Морели, става мнителен. А може би се случваше нещо друго. Може би Калвети го беше изиграл. Но в такъв случай защо му беше дал пистолета?

— Не мърдай — каза Морели. — Да не си трепнал дори. Искам да видя дали имаш пистолет или подслушвателно устройство. Свали си якето, моля. Бавно.

Демарко се поколеба и Морели го ръгна с дулото на пистолета. Демарко отърси якето от гърба си и когато Морели видя оръжието в кобура на колана му, той възкликна:

— Ах, какво си имаме тука. Покушение ли си замислил?

Демарко не отговори. Спукана му беше работата без пистолета.

Морели му взе оръжието и го метна в ъгъла на стаята, после продължи с обиска. След като се увери, че Демарко няма друго оръжие или подслушвател, той го потупа приятелски по рамото.

— Хайде да седнем край огъня и да си поговорим. От толкова дълго време съм тук, хубаво е да си имам малко компания.

Край камината имаше два люлеещи стола и Демарко бавно се сниши в единия. Морели седна в другия и започна леко да се поклаща, но пистолетът в ръката му остана стабилен, насочен в гърдите на Демарко.

Демарко се огледа. До едната стена имаше легло и малка кухничка с газова печка. В средата на стаята имаше маса с груб дъсчен плот, а върху нея — лаптоп. Зад масата имаше бяла дъска, покрита с кратки фрази като „подкрепа от филантропи“, „водородна енергетика“, „атомна енергия“, „детройтска съпротива“. Имаше и множество имена. Демарко разпозна няколко от американските имена — на милиардери, — но имаше и други, които не му бяха известни, включително и някои, които приличаха на арабски. Линии свързваха някои от фразите с някои от имената. Изобщо не разбираше за какво става дума.

— Как ме намери? — попита Морели. Тонът му беше съвсем нормален, ни най-малко враждебен.

— Жена ви ми каза за връзката ви с Доминик Калвети — отговори Демарко. Чиста лъжа, но нямаше как да бъде изобличен.

— Божичко, какво бреме беше тази жена — промърмори Морели по-скоро на себе си.

— Когато започнаха да измират хора, осъзнах, че Калвети ви помага, и се досетих, че трябва да сте на някакво подобно място. Започнах да проверявам всички данни за имоти — ваши, на жена ви, после и на Калвети.

Морели поклати глава.

— Не ми се вярва, Джо. Доминик е прекалено умен, че да го запише на свое име.

— Не е. Собственик е една корпорация, която той контролира.

За момент Морели замълча, докато обмисляше отговора на Демарко, и след това, очевидно доволен, попита:

— Кой друг знае, че си тук?

— Няколко души.

Морели се усмихна и поклати глава. Очевидно се забавляваше.

— Не ми се вярва — каза той. — Ако си планирал да ме убиеш, нямаше да го разгласяваш. А ти затова си дошъл, нали?

Спокойствието на Морели го вбесяваше.

— Защо, по дяволите, убихте Бренда? И онова младо полицайче, и Клейтън Адамс? Ако сте искали отмъщение, защо не убихте мен?

— Клейтън Адамс? — изненада се Морели. — Не съм убивал Клейтън, Джо.

Демарко му повярва. Значи Адамс наистина бе умрял от естествена смърт, както бяха писали вестниците.

— И за друго нещо си в грешка — каза Морели.

— Да не би да се опитвате да ми кажете, че не сте…

— Тези хора умряха, но не защото съм искал да си отмъстя, а за да изпълня предопределението си.

— Предопределение?

— Президентството, Джо.

— Вие сте абсолютно побъркан. Нямате бъдеще в политиката.

— Отново грешиш, Джо. Не се ли притесняваш, че толкова често грешиш?