Майк Лосон - Вътрешно разследване

Беше прекрасна декемврийска сутрин, до Коледа оставаха само два дни.

Зимното слънце се отразяваше в покривите на милион жълти таксита, хората се носеха с пазарските си пликове и празнично се усмихваха на непознати. Докато чакаше Калвети, в ума на Демарко злокобно прозвуча старият индиански израз: прекрасен ден да умреш.

Точно в десет часа дълъг черен линкълн спря пред входа на сградата на Хари Фостър. Зад волана седеше Сивия — онзи с деформираните ръце, който претърси Демарко в ресторанта. Днес не беше с костюм. Носеше късо синьо палто, карирана риза и вълнени панталони. На главата му имаше тъмносиня плетена шапка. Приличаше на човек, когото ще видиш да тропа с крака пред някой док, за да се стопли, и чака да го извикат по име.

Другият до него на предната седалка беше облечен с черно кожено яке върху дебел пуловер, тесни дънки и боти. На ръцете си имаше тънки кожени ръкавици в тон с якето. Беше висок и жилест, с късо подстригана, бяло-руса коса. Очилата му с телени рамки уголемяваха бледосините му очи. Шофьорът, предположи Демарко, беше само мускули. Другият тип беше някакъв специалист. Не искаше да си представя каква е неговата специалност.

Специалистът се разгъна, излезе от колата и каза на Демарко да заеме неговото място. Не го погледна. Вместо това опипа с очи хората, които минаваха по тротоара, и прозорците над тях. В дясната си ръка държеше алуминиево куфарче и по някаква причина — може би заради многото филми — Демарко реши, че вътре сигурно има разглобена пушка, чиито части идеално пасват в уплътнените прегради. Зачуди се дали подсъзнателно ще усети как оптичният мерник пропълзява по лицето му и се заковава в средата на челото му.

Докато влизаше в колата, Демарко хвърли поглед на Калвети, който седеше на задната седалка точно зад шофьора. И той се беше облякъл топло — дебел анорак, вълнени панталони и ботуши с дебели подметки. Аноракът беше закопчан догоре, въпреки че температурата в колата беше достатъчна да се отглеждат орхидеи. Старият сицилианец погледна Демарко с празно изражение и безчувствени очи.

Шофьорът даде знак на Демарко да свали прекалено тясното за него скиорско яке, взето назаем от Хари. Провери джобовете и методично го опипа отвътре, за да се увери, че нищо не е скрито под подплатата. След като приключи с якето, той накара Демарко да коленичи на седалката, за да го провери от кръста нагоре, а после му каза да седне обратно и да си протегне краката, за да завърши с обиска. Най-сетне като че ли остана доволен.

— Чист е, шефе. Тук ли да седи, или да се премести при вас?

— Отпред — отсече Калвети. — Господин Лумис ще седне отзад.

На Демарко не му хареса Лумис да седи точно зад него с проклетото алуминиево куфарче.

Веднага щом Лумис затвори вратата, Калвети заповяда:

— Тръгвай, Еди.

Черният линкълн се вля в потока манхатънски таксита като акула в пасаж риба тон.

Демарко се обърна назад към Калвети.

— Мога ли да попитам къде отиваме?

Сам се поздрави, че гласът му прозвуча спокоен и ни най-малко не издаде какво изпитва.

— Млъквай — дрезгаво рече Калвети. — Ще говоря с теб, когато съм готов.

Излязоха от Манхатън по Хенри Хъдсън Паркуей и продължиха на север по Девета магистрала, която вървеше успоредно на река Хъдсън. Докато пътуваха, Демарко се постара да повярва, че е взел правилното решение. Можеше да се опита да се скрие от Морели и Калвети, но в крайна сметка щяха да го намерят. Можеше да се обърне към властите и да помоли за охрана, но нямаше особено доверие на уменията — или желанието — на полицията да го защити. Беше поверил съдбата си в ръцете на Доминик Калвети с надеждата, че любовта на гангстера към внучка му ще надделее над лоялността му към Пол Морели.

Предишната вечер без малко не се изкуши да се обади на Ема и да я помоли за помощ. Тя щеше да вземе първия самолет до Ню Йорк, сега колата й щеше да следва лимузината на Калвети и тя — подходящо въоръжена — без колебание щеше да убие Калвети, ако се наложи. Но в крайна сметка реши да не й се обажда и не вдигна, когато тя го потърси. Доколкото знаеше, Калвети, следователно и Морели, беше в неведение относно участието на Ема в операцията и Демарко не искаше да я разкрива. Достатъчно хора бяха умрели заради това, което направи. С тази ситуация щеше да се справя сам.

Отново погледна назад към човека, на когото беше поверил живота си, и видя, че Калвети безстрастно зяпа реката през затъмнения прозорец на колата. След няколко минути затвори очи, главата му клюмна на гърдите и той тихо захърка. Съдбата на Демарко очевидно доста безпокоеше съзнанието му.