Гиллиан Флинн - Не казвай сбогом

Не се изнесох. Исках всичко това да бъде изненада за жена ми, която никога не се изненадва. Исках да сключа договор за книгата и после да й дам ръкописа на излизане. За да усети сковаващия ужас, когато знаеш, че светът всеки момент ще се наклони и ще излее върху ти цялата си помия, а ти нищо не можеш да направиш. Не, тя може никога да не отиде в затвора и винаги ще бъде нейната дума срещу моята, обаче доводите ми са убедителни. Историята ми има емоционален отзвук, макар и да няма правен.

Така че нека всеки избере на чия страна да застане. На страната на Ник или на страната на Ейми. Нека да стане още по-голяма игра — какво ми пука. Да продадем малко фланелки.

Краката не ме държаха, когато отидох да съобщя на Ейми. Вече не бях част от историята й.

Показах й ръкописа, заглавието му: „Психарката“. Наша си шега. И двамата обичаме нашите си шеги. Очаквах да ми издере бузите, да ми скъса дрехите, да ме ухапе.

— О! Прекрасно улучваш момента — каза тя бодро и ме удостои с широка усмивка. — Да ти покажа ли нещо?

Накарах я да го направи отново, пред мен. Да се изпишка на лентата, докато клекнал на пода на банята, наблюдавах струята на урината й да мокри лентичката, която стана бременно синя.

После я заведох до колата и отидохме в лекарския кабинет, където гледах как й взимат кръв — понеже всъщност тя не се страхува от кръвта — и чакахме два часа да излязат резултатите.

Ейми беше бременна.

— Ясно е, че не е мое — казах.

— О, твое е — усмихна ми се тя и опита да се гушне в мен. — Поздравления, татенце!

— Ейми… — подех, понеже беше вярно, не бях докосвал жена си след завръщането й. И тогава проумях: кутията със салфетките, пластмасовият стол, телевизорът и порното, и моята сперма в някой фризер. Бях оставил онова предупреждение, че ще унищожат материала, на масата, за да предизвикам вината й, а после то изчезна, понеже жена ми както винаги беше предприела действия — не да се освободи от спермата, а да я запази. За всеки случай.

Усетих огромен балон от радост — не можах да се сдържа — а после радостта се превърна в металически ужас.

— Трябва да предприема някои неща за сигурността си, Ник — каза тя. — Понеже, трябва да призная, почти невъзможно е човек да ти има доверие. Като начало, очевидно е, че ще трябва да изтриеш книгата си. И за да приключим завинаги с този въпрос, ще ни трябват клетвени показания — да се закълнеш, че ти си купил вещите в бараката, че ти си ги скрил там и че ако някога си подозирал, че се опитвам да те натопя, сега вече ме обичаш, аз те обичам и всичко е наред.

— А ако откажа?

Тя сложи ръка на корема си и се намръщи.

— Мисля, че ще е ужасно.

Години наред се борехме кой ще получи контрол над брака ни, над любовната ни история, над житейската ни история. И тя ме надигра по всички показатели. Аз създадох ръкопис, а тя създаде живот.

Можех да се боря за попечителство, но знаех, че ще загубя. Битката щеше да хареса на Ейми — един бог знае какво беше приготвила вече. Щом приключеше, нямаше дори да бъда татко за уикендите. Щях да общувам с детето си в някаква стая под погледа на надзорник, който пие кафе наблизо и ме наблюдава. Или пък нямаше да е дори това: внезапно щях да се окажа обвинен в насилие и тормоз и може би никога нямаше да видя детето си, щях да знам, че го държат далеч от мен и че майка му шепне лъжи в малкото розово ушенце.

— Между другото, момче е — каза тя.

В крайна сметка се оказах затворник. Ейми ме държеше в ръцете си завинаги и докато иска, понеже трябваше да спася сина си, трябваше да опитам да отключа, разглобя и отстраня всичко, което правеше тя. Буквално щях да пожертвам живота си за своето дете и щях да го направя с радост. Щях да възпитам сина си като добър човек.

Изтрих историята си.

Бони вдигна след първото позвъняване.

— При палачинките? След двайсет минути? — попита тя.

— Не.

Осведомих Ронда, че ще ставам баща и затова не мога да участвам повече в разследването — че всъщност смятам да оттегля показанията си относно недоверието към съпругата си, която ме е натопила, и че освен това съм готов да призная участието в историята с кредитните карти.

Отсреща ми отговори дълга пауза.

— Аха — каза Бони. — Аха.

Представях си я как прокарва ръка през рядката си коса, как дъвче вътрешността на бузата си.

— Грижи се за себе си, Ник — каза тя най-накрая. — Грижи се добре и за малкото същество. — После се засмя. — За Ейми не давам пет пари.