Гиллиан Флинн - Не казвай сбогом

Скапана откачена кучка.

На пода капва сълза.

Манипулативна убийца.

Светлите сини очи на Ейми са вперени в моите, не мигват.

После някъде от дъното на съзнанието ми една странна мисъл се появява с пиянско полюшване, излиза напред и ме заслепява: ако убия Ейми, какъв ще стана аз?

Пред погледа ми просветва ярка светкавица. Пускам жена си, все едно е нагорещено желязо.

Стовари се на земята, задави се, закашля се. Когато накрая възстанови дишането си, то беше накъсано и със странен почти еротичен писък накрая.

Какъв ще стана аз тогава? Въпросът не беше укорителен. Не че отговорът беше лицемерно набожното: Тогава и ти ще станеш убиец, Ник. Ще бъдеш не по-добър от Ейми. Ще бъдеш такъв, за какъвто всички те мислеха. Не. Въпросът беше плашещо буквален и сантиментален: Какъв щях да бъда без Ейми, на която да реагирам? Понеже тя имаше право: като мъж бях най-впечатляващ, докато я обичах; а после — докато я мразех. Познавах Ейми от седем години, но не можех да живея без нея. Тя имаше право: не можех да се върна към посредствения живот. Знаех го още преди тя да каже и дума. Вече си се представях с обикновена жена — със симпатичната мила съседка — и се виждах как разказвам на тази жена историята на Ейми, докъде беше стигнала тя, за да ме накаже и да се върне при мен, и вече си представях как това симпатично и посредствено момиче казва нещо като: „Ооооо, мили боже!“, и знаех, че част от мен ще я гледа и ще си мисли: „Ти никога не си убивала заради мен. Ти никога не си ме натопявала. Дори нямаш представа как да направиш онова, което направи Ейми. Никога не би могла да ме обичаш толкова“. Глезеното мамино детенце в мен нямаше да намери покой с нормална жена и много скоро вече нищо нямаше да е нормално, тя нямаше да ме задоволява и тогава гласът на баща ми — проклета кучка — щеше да се надигне и да поеме нещата.

Ейми имаше право.

Така че за мен, изглежда, нямаше добър финал.

Ейми е отровна, но въпреки това не мога да си представя света без нея. Кой ще бъда, когато Ейми я няма? Нищо друго не ме интересува колкото нея. Но трябва да я поставя под контрол. Ейми в затвора — ето това е хубав финал за нея. Напъхана в килия, където не може да ми се натрапва постоянно, но където аз ще мога да я посещавам от време на време. Или поне да си я представям. Пулс, моят пулс, някъде там.

Аз трябваше да я напъхам там. Моя е отговорността. Точно както тя си приписва заслугата, че е извлякла най-доброто у мен, аз трябва да поема отговорността, че съм допринесъл лудостта да разцъфне в нея. Милиони са мъжете, които биха обичали и почитали Ейми и които биха й се подчинявали, при това смятайки себе си за късметлии. Самоуверени, сигурни, истински мъже, които не биха я принуждавали да се преструва, че е нещо различно от своята истинска съвършена природа на строга, взискателна, блестяща, креативна, очарователна, ненаситна мегаломанка.

Мъже, способни да бъдат послушни.

Мъже, способни да овладяват лудостта й.

Историята на Ейми можеше да се развие по милион други начини, но тя срещна мен и се случиха лоши неща.

Така че от мен зависи да я спра.

Не да я убия, а да я спра.

Да я прибера в една от нейните кутии.

Пет дни след завръщането

Да, вече знам със сигурност, че трябва да внимавам повече с Ник. Не е толкова кротък като преди. У него има някакво електричество, нещо се е включило. Харесва ми. Но трябва да взема предпазни мерки.

Нужна ми е още една огромна предпазна мярка.

Ще отнеме известно време да я приложа. Обаче съм го правила преди, вече съм планирала. Междувременно ще се погрижим да възстановим връзката си. Ще започнем с фасадата. Ще имаме щастлив брак, ако ще това да го убие.

— Ще трябва отново да опиташ да ме обичаш — казвам му. На сутринта, след като едва не ме уби. Новинарските екипи бяха навън. Мъж с глас на тенор разказваше, че ходи с някакво момиче от три месеца и че го завел в „Хаустънс“, колко романтично. С Ник се престорихме, че не чуваме.

— Прощавам ти за снощи — казвам. — И двамата бяхме под огромен стрес. Но сега ще трябва отново да се постараеш.

— Знам.

— Нещата трябва да се променят.

— Знам.

Всъщност не знае. Но ще разбере.

Родителите ми ни посещават всеки ден — Ранд, Мерибет и Ник ме отрупват с внимание. С възглавници. Всички ми предлагат възглавници: всички действаме под масовата психоза, че изнасилванията и помятането завинаги са ме направили деликатна и многострадална. Че костите ми са станали трошливи — че трябва нежно да ме носят в дланта си, иначе ще се счупя. Затова вдигам крака на прословутата отоманка и пристъпвам внимателно по пода на кухнята, където преди време изтече кръвта ми. Всички трябва добре да се грижат за мен.