Гиллиан Флинн - Не казвай сбогом

Ще озаглавя книгата „Невероятно“. Ще предизвикам огромно учудване, смайване. Мисля, че това обобщава историята ми.

Осем седмици след завръщането

Намерих повръщаното. Беше го скрила в един буркан в дъното на фризера, в кутия с кълнове. Кутията беше цялата заскрежена, сигурно е там от три месеца. Знам, че това е шегата й със самата нея — Ник няма да яде зеленчуци, Ник никога не чисти хладилника, Ник никога няма да потърси там.

Обаче Ник го направи.

Оказва се, че Ник умее да чисти хладилника и дори знае как да го размразява: излях цялата гадория в канала и оставих буркана, за да го види.

Тя го хвърли в боклука. Не обели нито дума.

Нещо не е наред. Не знам какво е, но нещо изобщо не е наред.

Животът ми заприличва на епилог. Танър е поел нов случай — певец от Нашвил открил, че жена му изневерява, на следващия ден тялото й било намерено в контейнер за смет близо до дома им, а до него — чук с неговите отпечатъци. Танър използва мен като защитна стратегия. „Знам, че положението изглежда зле, но същото важеше и за Ник Дън, а знаете какво се оказа.“ Едва ли не го усещам как ми намига през обектива на камерата. От време на време ми изпраща по някой есемес: „Добре ли си?“ или „Нещо?“.

Не, нищо.

Бони и Го тайно се срещат в кафенето с палачинките, където пресявахме мръсния пясък от историята на Ейми, опитвайки се да намерим нещо полезно. Прегледахме дневника — по възможно най-старомодния начин. Хващахме се дори за най-дребни подробности като: „Тук споменава за Дарфур, това беше ли изобщо на дневен ред през 2010?“. (Да, намерихме изрезка от вестник от 2006 година, в която Джордж Клуни го обсъжда.) Или собствената ми най-голяма глупост: „Ейми се шегува в написаното през 2008 година за това, че е убила някакъв скитник, обаче имам усещането, че шегите с мъртвите скитници не бяха на мода преди 2009-а“. На което Бони отговори само: „Подай ми сиропа, изрод такъв“.

Хората се отдръпнаха, продължиха да си живеят живота. Бони остана, Го остана.

И тогава се случи нещо. Баща ми най-сетне умря. През нощта, в съня си. Някаква жена го нахранила за последен път с лъжичка в устата, седяла на леглото му до последния му дъх, измила го, след като издъхнал, и ми се обади да ми съобщи новината.

— Беше добър човек — каза тя апатично и със съвсем леко доловимо състрадание.

— Не, не беше — отговорих и тя се засмя така, все едно не го беше правила от месец.

Мислех, че ще се почувствам по-добре, когато този човек изчезне от земята, но всъщност в гърдите ми зейна огромна и плашеща празнина. През целия си живот се бях сравнявал с баща си, а сега него го нямаше и ми беше останала само Ейми. След скромната, прашна и самотна служба не останах у Го, а се прибрах с Ейми и я притиснах към себе си. Точно така, прибрах се у дома с жена си.

Трябва да се махна от тази къща, казах си. Трябва да приключа с Ейми веднъж завинаги. Да изгоря всички мостове, за да не мога повече да се върна.

Кой ще бъда без теб?

Трябваше да разбера. Трябваше да разкажа историята си. Беше съвсем ясно.

На следващата сутрин, докато Ейми беше в кабинета и тракаше по клавишите, аз свалих лаптопа си долу и се взрях в сияйната бяла страница.

Започнах първата страница от собствената си книга.

„Аз съм неверен, слабохарактерен и уплашен от жените страхливец и съм героят на тази история. Понеже жената, на която изневерих — съпругата ми Ейми Дън — е социопат и убийца.“

Да, това бих го прочел.

Девет седмици след завръщането

Ник още се преструва пред мен. Преструваме се, че сме заедно, че сме щастливи и безгрижни и влюбени. Обаче го чувам как нощем трака на компютъра си. Пише. Пише своята версия, сигурна съм. Знам го, личи по трескавия порой на думите, по клавишите, които трака-тракат като насекоми. Опитвам се да вляза, докато спи. (Макар че сега той спи като мен, неспокойно и нервно; и аз спя като него.) Обаче си е взел поука, вече знае, че не е любимият Ники, който не може да сбърка — вече не използва рождената си дата, нито рождената дата на майка си, нито рождения ден на Блийкър. Не мога да вляза в компютъра му.

Обаче го чувам как печата бързо и неспирно, и си го представям надвесен над клавиатурата, с щръкнали рамене, стиснал език между зъбите си, и знам, че съм имала право да се защитя. Да взема предпазните мерки.

Понеже той не пише любовна история.

Четиринайсет седмици след завръщането