Тед Косматка - Потрепващите

Джипът спря и след малко отново потегли, взе завой и светлината стана по-ярка и жълта — дневна светлина струеше през стъклото. Бяхме излезли от паркинга на улицата. Джипът ускори и аз си помислих за думите на дебеловратия в апартамента: „Ще ви пуснем“, така беше казал. Понякога в една лъжа има и зрънце истина. „Ще ви оставим в някой парк.“ Представих си как ни заравят със Сатвик някъде там, дълбоко, в тъмното, където никой никога няма да ни открие. Нямаше да е трудно.

Пътуването продължи, огласявано от шума на движението. След няколко минути тихият разговор на предната седалка внезапно замря и настъпи тишина.

Забелязах я, без да я осъзнавам в първия миг. Това не беше тишина след края на разговор. Беше прекъсване, когато вниманието ти рязко е привлечено от нещо друго. Прекъсване, сякаш бяха видели нещо. И усетих, че колата започна да намалява скоростта.

Дебеловратият рече тихо:

— Какво е това, мамка му?

— Кажи й да се махне от пътя.

— Какво прави тая?

— Хей…

Скърцане на гуми.

— Пази…

Последва ударът и светът отново се преобърна.

Сблъсъкът беше оглушителен — силен тласък ме запрати към вратата на багажника, после се претърколих и заотскачах от стените, а парченцата стъкло се посипаха над мен като блещукащ водопад. Колата се плъзна на едната си страна, избивайки искри от настилката само на сантиметри от лицето ми, там, където преди беше прозорецът. Когато най-сетне спря, аз лежах по гръб, а коленете ми притискаха главата ми. Не, не можеше да бъде. Това бяха коленете на Сатвик, не моите. Телата ни се бяха преплели при сблъсъка. Размърдах се и едната ми ръка се освободи — беше излязла от каиша от силата на удара. Издърпах я нагоре и видях, че от китката ми тече кръв. Сатвик още беше проснат върху мен, с извърнато сякаш от срам лице. Тогава започнах да крещя. Не го осъзнавах, докато не чух гласа си. Пронизителен дрезгав вик, който сякаш се давеше сам в себе си.

Изпълзях от задния прозорец. Бяхме на някаква улица. От едната страна се издигаха складове, а от другата — телена ограда. Намирахме се в строителна зона, място, твърде изолирано, за да сме се озовали тук случайно. Само един минувач стоеше на тротоара и зяпаше с увиснало чене. Старица с две найлонови торби с покупки в ръцете. Колата, която ни беше ударила, бе на десетина метра от нашата — кафяв седан. След сблъсъка тя бе продължила напред и се беше забила в един уличен стълб. Джипът лежеше на една страна, а изкривените му отломки осейваха улицата.

Чух скърцане на метал и видях, че шофьорската врата на кафявия седан се отваря. Една обувка стъпи на земята, но не изчаках да видя повече, обърнах се и се издърпах по настилката. Усещах силната миризма на бензин, а стъклата се забиваха в ръцете и коленете ми. Бях се отдалечил на няколко метра, когато чух нещо зад себе си и се обърнах. Дебеловратият също се измъкваше от джипа — излазваше от строшеното предно стъкло, като оставяше диря от кръв. Кракът му стърчеше под странен ъгъл и той изкрещя. На десетина метра нагоре по тротоара старицата хвърли торбите и се затича. Стек с шест кутийки кока-кола се удари в земята и те се пръснаха и закипяха по бетона. Тогава видях другия мъж.

Той вървеше към мястото на катастрофата от отсрещната страна на улицата. Висок, блед, с брада. Косата му беше бръсната и едва покарала. В едната си ръка стискаше пистолет.

Но най-забележими бяха белезите. Те кръстосваха плътта му, дълбоки и груби. Приличаше на твърде отдаден на занаята си майстор на бомби. Очите ни се срещнаха и той като че ли ми кимна. Стигна до джипа и усмивка разкри зъбите му. В далечината вече виеха сирени.

Мъжът вдигна пистолета към разбитото предно стъкло. Не каза нито дума, а стреля — пук, пук, пук, пук. Случи се толкова бързо. Куршумите се забиваха в плът и метал. Шофьорът нямаше никакъв шанс. Адреналинът се изля във вените ми сякаш с пращене. Усетих, че пълзя, опитвах да се отдалеча възможно най-много от касапницата. Погледнах назад, за да видя дали високият ме следва. Той беше заобиколил джипа и стоеше до дебеловратия, който лежеше на земята и леко потреперваше, а кракът му сякаш се беше сдобил с още десетина стави. Мъжът го преобърна с крак по гръб. Чувах накъсаното дишане на охранителя и виждах кървавата пяна по устните му. Счупени ребра, пробит бял дроб. А после онзи стъпи на гърлото му и го притисна към земята. Очите на дебеловратия се извъртяха в орбитите си, след миг се чу и рязкото изпукване. Накъсаното дишане спря. Мъжът с белезите извърна поглед към мен и аз се сковах. Не смеех да помръдна. Той тръгна към багажника на джипа и клекна близо до Сатвик, който беше увиснал наполовина от счупената врата, все още увит с платнището. Високият отвори платнището на лицето му почти нежно. Или може би просто така ми се стори.