Тед Косматка - Потрепващите

— А разказвал ли си й твоята приказка за четиримата принцове?

— Тя знае всичките й части.

— Значи не си ми я разказал цялата?

— Има още много.

— Е, какво е станало накрая с четвъртия принц, който прострелял птицата в окото?

— Дълга история.

— о какво се случва?

Сатвик помълча и отвърна:

— Той умира.

Посред нощ ме събуди някакъв звук. В първия миг бях забравил къде се намирам, но после всичко се върна. Звук като от подскачаща топка. Долепих лице до вентилационния отвор и успях да видя кухнята. Зърнах малки крачета да прекосяват стаята. Червената топка тупкаше по пода. Това беше момчето.

— Псст — изсъсках му аз.

Топката спря да тупка. Момчето се обърна. Беше около десетгодишно. Тъмна къдрава коса. Наведе се да ме погледне през решетката и аз видях лицето му. Взираше се безизразно в мен. Без капка изненада.

— Можеш ли да отвориш вратата? — попитах го аз.

Момчето килна леко глава настрани. Изражението му не се промени. Съвсем обикновено, нормално момче. Момче със сини дънки и тениска, каквото можеш да срещнеш във всеки парк.

Зачаках, но то не отговори.

— Можеш ли да…

Момчето запрати топката право към решетката пред лицето ми. Аз се отдръпнах рязко назад и видях как краката му се отдалечават.

На следващия ден пазачите ни събудиха с удар по вратата. Превъртях се на матрака и се изправих точно когато тя се отвори. Позволиха ни да използваме банята по ред, като един от тях пазеше отпред.

— Къде е Брайтън?

Пазачът само ме погледна и не отговори. Беше нов, не го бях видял предната вечер — висок и смугъл. Носеше тънко спортно сако, отворено отпред. Сигурно работеха на смени. Колко ли пазачи имаше Брайтън? Момчето, ако все още беше тук, не се виждаше никъде.

— Ще има ли закуска?

— Вземете, каквото искате. — Мъжът посочи към кухнята. — Имате пет минути.

Аз прекосих апартамента и пристъпих на плочките в кухнята. Не видях хладилника веднага, толкова съвършено беше скрит в панел до фурната с шест котлона. Порових вътре и грабнах кутия портокалов сок. После взех една водна чаша от горния шкаф. Тя беше тежка и аз я стиснах здраво. Достатъчно тежка, за да послужи като оръжие. Ако я счупех в мрамора, щях да се сдобия с острие, способно да пререже вена. Пазачът влезе в кухнята и започна да ме наблюдава. Сложи ръце на кръста си и разтвори още сакото, за да видя кобура. Напълних чашата с портокалов сок и го изпих, после я оставих в мивката.

След малко Сатвик се появи в коридора, а дебеловратият и още един охранител го следваха по петите.

— Идете да се обуете, излизаме.

— Къде ще ходим?

— Навън. Ще ви оставим в някой парк.

— Ще ни оставите?

— Да, ще ви пуснем.

Примигнах и се втренчих в него. Нищо не разбирах. Не и след всичко случило се.

— Просто така?

— Няма да повтарям.

Дебеловратият ме подкара към вратата на стаята, където бях прекарал нощта. Тръгнах след Сатвик и влязох вътре. Наведохме се да вземем обувките си. Сатвик изглеждаше замаян, а лицето му беше неразгадаемо.

Озърнах се назад и видях, че дебеловратият стои до ъгъла.

Наведох се към Сатвик и прошепнах:

— Това не ми харесва.

Той се усмихна и замаяното изражение изчезна.

— Те ни пускат.

Поклатих глава.

— Защо ще го правят?

— Не зная. — Обу си обувките — черни мокасини. — Може би са приключили с нас.

Той се изправи и добави:

— Работих твърде усилено. Когато се прибера, ще променя нещата. Твърде много часове. Защо? Торене — косене. Торене — косене.

— За какво говориш?

— Като при моравите е. Слагаш тор и тревата расте по-бързо. Но защо? Няма никакъв продукт.

— Сатвик, искам да се съсредоточиш.

— Аз съм съсредоточен. Тук съм от две седмици, а днес си отивам у дома.

— Значи му вярваш?

— Той каза, че ни пускат.

Тогава си спомних за мама. За способността й да вярва, в каквото имаше нужда да вярва. Като суперсила. Може би всички я притежаваме. Може би всички черпим от нея, когато имаме нужда.

Другият пазач се приближи и ни подкара към дебеловратия, който стоеше до частния асансьор. Вратите се отвориха и аз очаквах да видя зад тях колата, но кабината беше празна — само гол метален под и четири стоманени стени, голяма като гараж за един автомобил.

— Влизайте — нареди пазачът.

Четиримата се намърдахме вътре, аз застанах до Сатвик, а дебеловратият издърпа металната решетка. После вратите бавно се затвориха и усетих миризмата на грес от въжетата на асансьора.