Тед Косматка - Потрепващите

Нищо не разбирах.

— Какво общо имат те с всичко това?

— Сега нещата се променят твърде бързо. Ускорено. Внуците на хората, родени в къщи без електричество, стъпиха на Луната. Днес имаме ядрена енергия, микрочип, безжична връзка с целия свят, която можеш да носиш в джоба си. Е, какво се е променило? Огледайте се и ще разберете. Вече всичко се разкрива. Ако се вслушате, дори може да го чуете.

Затвори очи, лицето му изразяваше покой.

— Какво ще чуя?

Той отвори очи и отговори:

— Тръбата на Гавраил. — Вгледа се в мен и усмивката му стана още по-широка. — Попитахте ме защо сте тук, Ерик, и аз ви отговарям. Защото настъпва времето на еберакси.

Пазачите ме поведоха по коридора. Подминахме библиотеката, където седеше Сатвик, но сега столът му беше празен. Прекосихме и помещението с рошавия бял килим и забелязах, че червената топка я няма. Озърнах се, но не я видях никъде. Те продължиха по друг коридор и след кухнята завихме към масивна дървена врата със стоманено резе. По-високият охранител я отключи и ме блъсна в стаята. Чух изщракване зад гърба си, обърнах се и изритах вратата толкова силно, че се разтресе на пантите си.

— Ерик — чу се глас.

Видях силует в тъмното.

— Сатвик?

— Да, опасявам се. — Силуетът се раздвижи. — Тук ме държат нощем. Моята стая. А вече и твоя. Знаех си, че ще дойдеш.

— Как така?

— Сложиха още един матрак на пода. За кого друг можеше да е?

Тръгнах опипом в мрака, докато кракът ми не се удари в нещо меко. Наведох се, докоснах матрака и седнах отгоре му. Единствената светлина идваше през малката месингова решетка в долната част на вратата. Предположих, че е за вентилация. — Каква е тази стая? — попитах Сатвик.

— Според мен е била килер, преди да свалят рафтовете.

Да, това обяснява липсата на прозорци. Освен това е в центъра на апартамента и никой няма да ни чуе, ако викаме.

— Снощи имаше викове — каза тихо Сатвик. — Но сме много високо и не мисля, че им пука.

— Какви викове?

— От другата стая. Никога не съм го виждал. Те не го извеждат оттам.

Помислих си за петната по масата за билярд, но реших да не го споменавам.

— А какво ще стане сега?

— Ще спим — отвърна Сатвик.

— Не, искам да кажа какво ще се случи с нас? Какво мислят да правят с нас?

Внезапно мракът ми се стори клаустрофобичен, а въздухът — горещ и задушен. Въпреки вентилационния отвор, се зачудих дали ще е достатъчен за двама ни, или ще ни намерят посинели и задушени на сутринта. Прогоних тази мисъл, ненужна параноя.

— Как те хванаха? — попитах Сатвик.

— На улицата. Опитах да избягам, но ми взеха и колата.

Колата. Това обясняваше онази нощ в лабораторията.

— Използваха и момчето — каза той.

— Момчето от Ню Йорк ли?

— То е с тях сега. Мисля, че през цялото време е било едно от тях. Брайтън ме накара да го тествам; да види с очите си.

— И какво стана?

— Момчето не колапсира вълната, също като преди. Има много други като него. Тествах и Брайтън, макар че отначало не забеляза. Мислех си, че съм го заблудил, но може би той ме заблуди.

— И той ли е като момчето?

— Не — рече Сатвик. — Брайтън е нещо друго.

— Какво имаш предвид?

Сатвик замълча, после отвърна:

— Трудно е да се каже. Той погледна само за миг, затова не мога да съм сигурен.

— В какво?

— Сякаш може да избира. Сякаш може да избира дали да колапсира вълната, или не.

След тези думи и двамата се умълчахме, седнали в тъмното. Накрая той ми каза за пътуването си из страната в опит да разбере какво точно тества експериментът с двата процепа.

— Но защо си отишъл в „Хай-трупут“? Още не разбирам.

— Имаше една бележка — каза той. — Една бележка на колата ми, с адрес. Проверих в „Гугъл“ и видях връзката със старото ти проучване.

— От кого беше бележката?

— Имаше само име. Викърс. Мислех си, че ще разбера повече, но нищо не разбрах. Може ми това е било част от капана. Хванаха ме на следващия ден.

Тишината пак се проточи, преди да заговоря:

— Трябва да се измъкнем някак оттук.

— Пазачите са много бързи — рече той. — Виж какво стана с лицето ми. — Усетих, че се размърда в мрака. — Говори ли със семейството ми?

— Не.

— Дъщеря ми ми липсва. Притеснявам се какво ще стане, ако не се прибера у дома.

— Всичко ще бъде наред, Сатвик.

— Знаеш ли какво ми липсва най-много — да й чета преди лягане. Не го правя само когато пътувам.

— Пак ще й четеш.

— Надявам се. Тя обича приказки. Аз й чета, а тя лежи в леглото и слуша.