Тед Косматка - Потрепващите

Сатвик още се усмихваше.

— Вече всичко ще е различно.

— Аха.

Дебеловратият натисна бутон и асансьорът пое след рязък тласък.

— Толкова време ме нямаше, тази вечер ще видя дъщеря си.

Можах само да кимна.

— Тя ще е много щастлива.

— Да, ще е щастлива.

Дебеловратият вдигна плавно ръка и застреля Сатвик в главата.

Не изкрещях.

Кръвта плисна по стената и аз се хвърлих към дебеловратия, но той го очакваше. Извъртя се и използва собствената ми инерция срещу мен, сграбчи ме за ръката и ме удари във вратата. Стоманата смаза лицето ми и усетих как носът ми се счупи. Звезди заплаваха пред очите ми. Тъмни петънца. Обърнах се и замахнах сляпо с юмрук, но срещнах единствено въздух, а после удар в челюстта ме запрати на пода.

Разтърсих глава, за да проясня зрението си. Опитах да се изправя, но получих ритник в ребрата, който ме повали по гръб — изкара ми въздуха и не можах да си поема дъх. Отварях уста като риба. Последва още един ритник. И още един. Свих се на кълбо, за да предпазя гърдите си. Съзнанието ми се събра в една бяла точица и започна да се изплъзва, докато ритниците не престанаха.

Асансьорът спря рязко и аз усетих тласъка под хълбока си. После почувствах вибрация — вратите се отваряха. Мъжете излязоха навън и се чуха гласове.

Всичко това се случи, докато асансьорът се спускаше — Сатвик умря, аз лежах на пода, пребит и окървавен.

Бял рейндж роувър беше спрял на рампата пред асансьора. Сатвик лежеше по очи и на металния под около него се разливаше локва кръв. Тогава усетих движение, приближаваше. Дебеловратият и другият охранител се връщаха в кабината. Увиха тялото на Сатвик в импрегнирано платнище.

Исках да ги убия.

Исках го толкова силно, че заплаках. Плачех от гняв и се опитвах да се надигна в седнало положение. Онзи, който беше дръпнал спусъка, само ме погледна и рече:

— Не ме зяпай.

Втренчих се в него, исках да го разкъсам на парчета, исках да му разпоря гърлото със зъби и да му изтръгна очите.

Той ме ритна в лицето.

Главата ми се отметна назад и усетих как устната ми се разцепи. Причерня ми.

— Казах да не зяпаш.

Когато вдигнах глава и го погледнах с помътения си поглед, той стоеше над мен. Не извърнах очи, а посегнах към стената. Издърпах се нагоре, като се взирах в него. Лицето му стана мораво от гняв. Той извади оръжието си и го насочи към главата ми. Спомних си за пясъчния револвер. Шест кръгли отвора. Но това не беше револвер, а полуавтоматик. Тръгнах към него с подкосяващи се колене.

Той дръпна предпазителя.

— Не още. — Обади се другият и сложи ръка на китката му, за да свали пистолета. — Освен ако не искаш ти да копаеш.

Дебеловратият още изглеждаше гневен, но сякаш се овладя, докато прибираше оръжието в кобура.

Погледна надолу към мен. И замахна толкова бързо, че не видях движението, само чух пукането на костта и светът пак почерня.

— Ставай.

Думата дойде от нищото, някой ме дърпаше за ръката. Може да бяха минали секунди или минути.

Опитах да се съпротивлявам, но главата ми се маеше, а тялото не ми се подчиняваше, докато ме извличаха от асансьора. Претърколих се, за да се изправя на колене, но тогава пуснаха ръката ми и аз се стоварих по корем. Кръв от счупения ми нос се стичаше в гърлото. Подът на асансьора беше сребристосив, гладка стомана. Виждах ръцете си на него, но не ги усещах като част от себе си. Стомахът ми се надигна и повърнах на чистата повърхност, а кръвта и жлъчката опръскаха обувките на мъжа срещу мен. Това ми донесе някаква утеха. Единственият удар, който успях да нанеса.

— Вкарай го най-после в проклетия роувър.

Двамата мъже ме хванаха под мишниците, отвориха багажника и ме хвърлиха вътре. Вече бяха приготвили каишите. Дебеловратият завърза китките ми зад гърба и стегна толкова силно, че прекъсна кръвоснабдяването. Щях да загубя ръцете си, ако ме оставеха така достатъчно дълго. Но като че ли нямаше значение.

Хвърлиха Сатвик отгоре ми и затръшнаха вратата на багажника.

Мъртвото му тяло притискаше краката ми, когато колата започна да лъкатуши из подземния паркинг. Усещах ръката му до гърба си — краката висяха над прасеца ми. Кръв се стичаше от раната в главата му и мокреше ризата ми.

Отпред мъжете разговаряха тихо, но не разбирах какво казват. Не ми пукаше. Не исках да ги слушам. Сатвик беше мъртъв. Аз щях да умра. Помислих за сестра си. За татко и за мама. За думите на Сатвик: „Хората забравят, че някой ден ще умрат“. Усетих как смехът се надига в мен като лудост. Но осъзнах, че за това все пак си има причина. Трябва да го забравиш. Защото не би могъл да понасяш тази мисъл постоянно. Мисълта за собствения ти край. За края на всичко. Дали целият свят просто ще изчезне за миг? Или пък има нещо повече? Нещо след това.