Тед Косматка - Потрепващите

Очите на Сатвик се взираха в нищото. Фокусирани някъде много далеч. Надявах се да е в нещо хубаво.

— Вече е мъртъв — каза мъжът.

— А другият? — попита женски глас.

Обърнах глава и я видях. Мъжът с белезите ме погледна и очите ни отново се срещнаха. Сирените вече виеха по-силно.

— Той е още жив. Но е ранен.

Видях как намества пистолета в ръката си, но не го вдигна към мен. От дулото се издигаше тънка струйка дим.

— По-бързо ще е да го довършим — каза той.

— Не — обади се отново жената.

Гласът й ми беше познат. И тогава я видях — излезе иззад смачкания джип. Видях и белега, които разполовяваше веждата й. Жената, която ме беше спасила от пожара.

— Викърс каза да го вземем. И така ще направим.

„Ако навлезеш в мрака със светлина, ще познаеш

светлината. За да познаеш мрака, върви в мрак.“

Уендъл Бери, „Да познаеш мрака“

Сирените подминаха стария пикап, който се движеше в обратната посока. С такива пикапи обикновено се превозват мебели — четвъртита кутия на колела. С жената седяхме отзад. Мъжът с белезите шофираше. Аз бях зад него и се облягах на стената. Усещах вибрациите с гърба си.

Взирах се в жената, която седеше срещу мен.

— Кои сте вие?

— Приятели — отвърна тя.

— Не лъжи човека — обади се шофьорът. — Това не е добро начало.

Тя изсумтя. Може би в съгласие. Може би се изсмя. В този миг от ъгъла се появи още една полицейска кола с въртящи се светлини. Видях я през предното стъкло как профуча покрай нас.

— Добре де, не сме приятели — рече тя. — Не точно.

— А какви сте?

Този път ми отговори мъжът:

— Вероятността ние да те убием е по-малка.

Обгърнах се с ръце, когато пикапът започна да криволичи из улиците.

От време на време шофьорът изпъваше врат да погледне в огледалата, а моторът виеше. Жената беше стиснала устни. Погледнах ръката й с липсващите пръсти — голяма част от безименния и част от кутрето. Кожата беше розова и сбръчкана.

През предното стъкло виждах коли, сгради и къщи — пешеходци, които извръщаха глава към нас и се мръщеха на безразсъдния ни шофьор. Но нямаше повече ченгета.

Никой не ни преследваше. Или поне аз не можех да видя. Жената като че ли прочете мислите ми и рече:

— Ченгетата са последната ни грижа.

Спомних си за стетоскопите, когато взехме един завой. А поехме отново направо, жената стана и се премести отпред. Наведе се от седалката, за да вземе нещо от пода. Мъжът извърна глава и аз видях, че крайчето на лявото му ухо липсва — по главата му пълзеше розов белег, крива линия, по която вече не растеше коса.

Жената се обърна и се приближи до мен.

— Ела — рече и ме хвана за тила.

Аз се оставих да ме издърпа и тя нахлузи някаква торба на главата ми.

— Защо си правиш труда? — попита мъжът.

Вероятността ние да те убием е по-малка.

— За всеки случай — каза тя.

— За какъв случай? Да не мислиш, че ще излезе жив от всичко това.

Торбата беше груба и черна, от някаква тъкана материя. Гласът на шофьора долетя тих от предната седалка:

— Няма как да се измъкне.

Когато стигнахме до целта си, чух вратите да се отварят. После някой ме издърпа за ръцете, аз прехвърлих крака навън и се изправих. Оставих се да ме водят.

— Внимавай къде вървиш.

Беше нощ. Не можех да виждам, но познах по въздуха и по песента на щурчета в далечината.

Земята под краката ми вече не беше мека почва, а нещо по-твърдо. Влязохме някъде, където стъпките ни тихо отекваха. Където и да бяхме, помещението беше голямо. Самолетен хангар? Нима ще ме водят някъде със самолет?

След като повървяхме няколко минути, чух пак гласа:

— Стъпало.

Вдигнах крак и усетих петнайсетсантиметрова издатина. Сега звукът беше различен. Нямаше ехо. Груби ръце притиснаха раменете ми.

— Сядай.

Посегнах зад себе си и напипах хладното дърво на стол. Чувах тихи гласове и стъпки. Не успявах обаче да различа думите.

Стъпките бяха тежки и описаха кръг. Накрая спряха.

— Претърси го.

Ръце плъзнаха по тялото ми и заровиха в джобовете, опипваха краката и слабините ми. Взеха ми телефона, но оставиха портфейла.

— Не е въоръжен.

Свалиха торбата от главата ми. Гаражната лампа, която висеше от една кука в ъгъла на стаята, ме заслепи. Намирахме се в нещо като стар склад. Не, стара фабрика може би. В офиса на управителя — голям прозорец, с подсилено с арматура стъкло гледаше към безбрежно бетонно помещение с размерите на студио на художник, който държи на перспективата. Нямаше врата, в дъното на сградата се виждаше изкривена и ръждива стена от гофрирана ламарина. Цялото място изглеждаше изоставено преди години и оставено да изгние.