Тед Косматка - Потрепващите

— Тихо — сопна се Хениг. — Или ще ти залепим и устата.

Неговата непредсказуемост ме плашеше, но това беше разбираем страх, който можех да контролирам. Ала когато каза, че ще ми залепи устата, страхът излезе от контрол. Ръцете ми се разтрепериха при тази мисъл — конвулсиите можеха да започнат всеки момент. Представих си как повръщам сутрин със залепена уста, давя се и се задушавам в собственото си повърнато.

Затова не издадох вече нито звук.

Сменяха се на няколко часа и обхождаха склада.

От мястото ми до контейнера аз ги виждах как идват и си отиват, докато и двамата не се настаниха до огъня.

Когато той най-сетне догоря, жената се изправи и заговори на Хениг, който отново чистеше оръжието си. Или пък беше друго оръжие. Тя се наведе към срязаното му ухо и зашепна. На сиянието от огъня видях как той извръща очи към мен, като че ли спореха, но накрая Хениг кимна.

Той прекоси помещението с нож в ръката. Ловджийски нож, който блещукаше в оранжевата светлина на угасващата жарава. Изглеждаше ужасяващо — леко изкривен и с много остър връх. Представих си как се плъзга между ребрата ми, разкъсва кожа, мускул и плевра и се забива в сърцето ми.

Хениг не продума и клекна до мен. Усетих дръпване, после рязък звук и глезените ми бяха освободени.

— Ставай — рече той. — Няма да те влача.

Опрях се на лакти, за да се превъртя настрани, и опитах да се изправя. Една силна ръка ме стисна за бицепса и ме изтегли нагоре. Протегнах вързаните си ръце към него, но той само поклати глава.

— Не, няма да стане. — Посочи към контейнера. — Ти ще спиш там. Искам да легнеш чак в дъното. — После кимна към жената до огъня. — Тя ще спи в предната част на контейнера, така че да не можеш да излезеш. Вече си неин проблем, разбра ли?

Кимнах отново.

— Аз ще спя тук. — Посочи към пода до огъня. — Дори да минеш през нея, няма да те оставя да се измъкнеш. — Наведе се напред. — Не се превръщай и в мой проблем тази нощ.

Направи знак към контейнера и аз влязох вътре. С такива контейнери превозват стоки с кораби от далечни пристанища. Беше дълъг десет метра, два и половина широк и три метра висок. В него можеха да се поберат доста фигурки „покемон“. Или пък луксозна кола, транспортирана специално от Италия. Тази нощ контейнерът щеше да е мое легло. В дъното му обаче нямаше нито вентилация, нито светлина, нито топлина.

Тръгнах към пълния мрак, напипах стената и седнах. Подът беше покрит с гнили дъски. Протегнах крака и се загледах към предната част, сякаш седях в тесния край на телескоп и гледах света от малко тъмно местенце.

След няколко минути жената ми направи жест да се приближа. Аз пак излязох от кутията и тя ми подаде одеяло, което беше дебело и топло, и не миришеше твърде гадно.

— Ще спиш в контейнера само тази нощ — каза ми тя. — Викърс ще дойде утре.

— Викърс ли е шефът?

— Може и така да се каже.

— Ти ме спаси в лабораторията. Ти ме издърпа от пожара.

— Да, пожара. — Кимна и мръсната й руса коса се разлюля. — Не го запалихме ние.

— А кой, Брайтън ли?

— Изпрати ви съобщение.

— Страхотно съобщение.

Тя се усмихна.

— Онази нощ трябваше да избягаш и да не се връщаш повече. Тогава още имаше шанс.

— Но кой е той?

— Не е този, който изглежда — отвърна тя и помълча малко. — Тези като него винаги се крият.

— Странно, не ми се стори човек, който се крие.

Тя поклати глава.

— Той се крие там, където са се крили и останалите от неговия вид. Пред очите на всички.

Това ми прозвуча убедително. Както фактът, че не можеш да знаеш едновременно положението и скоростта на една частица. Никога и двете. Вселената е изградена от тайно знание.

— Как се казваш? — попитах жената.

Тя се извърна от огъня и лицето й потъна в сенките, затова не успях да разчета изражението й.

— Това е последното, което трябва да те интересува сега. — Помълча малко и точно когато си мислех, че няма да каже нищо повече, тя явно загуби вътрешната си битка и рече: — Мърси [32] Mercy (англ.) — милост, пощада, милосърдие. — Б. пр. . Можеш да ме наричаш Мърси.

На сутринта ме събудиха гласове. После чух далечно пращене и отворих очи към светлината, която струеше от хиляди дупки по покрива. Може би бяха от куршуми. Или пък проядени от ръждата. Завалеше ли дъжд, таванът щеше да протече като сито.

Седнах. В предната част на контейнера видях спретнато сгънато одеяло. Мърси вече беше излязла и говореше с Хениг. Чувах ги, но не ги виждах — гласовете им долитаха някъде отвън.