— Там — рече Хениг и спря до една бетонна бариера. — Първи номер е от тази страна на стената, а втори номер — от другата.
— Първи номер — рекох аз.
Той посочи към стената.
— Ами заповядай.
Оглеждах се, докато пикаех, и опитвах да се ориентирам в терена. Оттук изглеждаше, сякаш сградите се простираха във всички посоки, като вариация на една и съща тема. Мястото беше същински лабиринт; разбирах защо го бяха харесали.
Ако се стигнеше до сблъсък, предимството на домакините щеше да е голямо.
След три минути се върнахме до огъня, където остатъците от закуската вече бяха разчистени. На една плоча имаше кана с вода.
Видях на масата оръжия — ловна пушка, бойна пушка и два пистолета. Тези хора, които и да бяха, вече не ми изглеждаха толкова като бездомници, а като партизани. Хениг взе последната цепеница и я сложи в огъня.
Захванах тиксото, което още беше залепено за ръцете ми, и дръпнах експериментално. Болката потвърди очакванията ми.
— Най-добре го дръпни много бързо — рече Мърси. — Като лейкопласт.
Дръпнах силно — и лумна болка. Тиксото се отлепи заедно с космите от ръката ми. Огледах кожата си, поне нямаше кръв. Отлепих тиксото и от другата си ръка.
Хениг се облягаше на масата, взираше се в мен и превърташе ножа в пръстите си. Остави го да падне и той щръкна, забит в масата.
— Махнахме тиксото, но това не значи, че можеш да избягаш оттук.
Не отговорих.
Той си погледна часовника. Водолазен часовник с голям циферблат. Дебелата кожена каишка опасваше дебелата му китка.
— Викърс ще дойде скоро.
* * *
— Хайде да потърсим малко дърва за огъня — каза Мърси и ми направи знак да я последвам.
Прекосихме сградата и излязохме навън от друг изход. Тук високата до кръста трева се люлееше като вълни. Вятърът се засилваше. Мърси ме поведе напред. Мислех си, че сигурно ще е трудно да намерим дърва, но щом се отдалечихме от сградата, те бяха навсякъде. Закърнели, сухи храсталаци, идеални за подпалки. Имаше и по-големи дръвчета, все още покрити със зеленина, и Мърси започна да чупи клоните им, да ги скършва на две и да ги оголва от листата. Зад ъгъла видях купчина стари летви.
— Помогни ми да я счупя.
Тя сложи летвата на един бетонен блок и каза:
— Ти си по-тежък — посочи към летвата и аз стъпих върху нея, а тя се прекърши със силен трясък. Мърси взе по-дългото парче.
— Хайде пак.
И аз го направих. Мина ми мисълта да избягам.
Може би бях по-бърз от нея. Освен това бях по-тежък и вероятно по-силен. Тя като че ли беше въоръжена единствено с нож. Трудно щеше да скрие пистолет под дрехите си, така че да не личи, но не беше невъзможно. Можеше да има малко оръжие, закачено за прасеца под широките дънки. Огледах се наоколо. Видях само висока, разлюляна трева и храсталаци, както и склона на хълм, който водеше към горичка. Навсякъде имаше порутени сгради. В далечината, на върха на хълма, се издигаше телена ограда, която навремето вероятно е била покрита с бодлива тел, но сега от нея бяха останали само ръждиви телчета — или я бяха свалили нарочно, или беше ръждясала до разпадане. Само скобите по оградата напомняха, че това е била защитната стена на крепостта. Можех да се добера дотам и да я прескоча, без Мърси да ме хване. Освен ако не беше особено бърза. Или пък въоръжена.
Нейните викове можеха да доведат тук приятелчето й, но той беше на метри от нас, в сградата, при замиращия огън. Така че щях да имам преднина.
Тя ме погледна, сякаш знаеше какво си мисля.
— В тази посока се простира гора. — Посочи към оградата. — Превалиш ли хълма, ще стигнеш до линията на прилива. А ако има прилив, ще се озовеш в канала и в студената вода. Може би течението ще те завлече в морето, или пък не. Ако извадиш късмет, няма да има прилив и ти ще газиш през калта цял километър — доста рискован преход, а после ще стигнеш пак до горист хълм, на чийто връх има град. Пътища. Пристанище. Цивилизация.
Това не беше предизвикателство. Въпреки всичко.
Защото математиката все пак не излизаше. Дори да избягах от тях, после какво?
Моряци бяха загивали, защото са изоставили кораби, на които е трябвало да останат.
Тя ме погледна и попита:
— Е?
Вгледах се за последно в оградата и гората и отвърнах:
— Няма да е днес.
* * *
Събрахме толкова дърва, колкото можехме да носим, и тръгнахме обратно. Тя ме поведе по друг път през руините.
— Това място е било леярна — каза тя. — Господ знае преди колко време. После е станало завод за светилен газ в продължение на три десетилетия. След това склад за стоманени слитъци. А оттогава е празно. Сигурно някой ден ще го съборят и ще построят жилищни сгради. Невероятно е как нещо може да бъде построено с една цел, а след това да се превърне в друго. — Наведохме се, за да минем през дупка в стената. Тази сграда беше по-малка, но празна като останалите.
Читать дальше