Тед Косматка - Потрепващите

„Невъзможно е Бог да ме измами,

защото във всяка измама и заблуда

се съдържа известно несъвършенство.“

Рене Декарт

Седях под дъжда с пистолет.

Една вълна изкачи покрития с камъчета бряг, уми краката ми и напълни крачолите ми с пясък. Тъмни канари стърчаха от прибоя, остри като счупени зъби. Свестих се с потреперване и едва сега осъзнах, че сакото ми го няма. Нямаше я и лявата ми обувка — от кафява кожа, четирийсет и шести номер. Затърсих я с поглед по скалистия бряг, но видях единствено пясък и разпенена оттегляща се вода.

Отпих пак от бутилката и опитах да разхлабя вратовръзката си. Тъй като с едната ръка държах пистолет, а с другата бутилка — и тъй като не исках да предам нито едното, нито другото на вълните, — разхлабването на вратовръзката беше трудна работа. Използвах ръката, с която държах пистолета, и човърках възела с прокаран през предпазителя на спусъка пръст, а студената стомана от време на време бръсваше гърлото ми. Усещах дулото под брадичката си — пръстите ми бяха сковани и непохватни, свити около спусъка.

Щеше да е толкова лесно.

Зачудих се дали някой е умрял така — пиян, въоръжен, докато е разхлабвал вратовръзката си. Предположих, че вероятно се среща често сред определени професии.

Накрая разхлабих вратовръзката, без да се застрелям. Пийнах си от бутилката за награда.

Още една вълна се дотъркаля. Ако останех тук достатъчно дълго, приливът щеше да ме залее, да ме удави, да ме отвлече в морето. Това място не приличаше на дюните на Индиана, където езерото Мичиган гали брега. Тук, в Глостър [1] Глостър, Масачузетс, САЩ. — Б. пр. , водата мрази сушата.

Като дете идвах на този бряг и се чудех откъде са се взели всички тези канари. Огромни, тъмни камъни като отломки от корабокрушение. Приливите ли ги бяха довлекли? Вече знаех. Канарите, разбира се, са си били тук през цялото време — погребани в меката почва. Те са остатъци. Те са онова, което остава, когато океанът погълне всичко друго.

Трийсет метра нагоре по брега, близо до пътя, се издига монумент — списък с имена. Рибари. Глостърци. Онези, които не са се завърнали.

Това е Глостър, място с история на погубването му в океана.

Вятърът се засили.

Бях си казал, че взимам пистолета за защита, но сега, докато седях на тъмния пясък, вече не вярвах в това. Вече не можех да се заблуждавам.

Това беше пистолетът на баща ми, деветмилиметров. С него не беше стреляно от седемнайсет години, пет месеца и четири дни. Лесно го пресметнах. Дори когато съм пиян, математиката ми се удава с лекота. Тя е най-упоритият ми талант.

Сестра ми Мари смяташе, че е хубаво — това ново място, което всъщност беше старо място.

— Ново начало — рече тя по телефона. — Далеч от случилото се в Индианаполис. Пак можеш да работиш. Можеш да продължиш изследването си.

— Да — отвърнах. Явно тя вярваше в тази лъжа.

— Няма да ми се обадиш, нали?

— Разбира се, че ще се обадя.

В тази лъжа не повярва.

Тишина.

— Сериозно говоря, Ерик, обади ми се. Ако нещо не е наред.

Далече нагоре по брега една белокрила птица се издигна във въздуха и увисна неподвижно срещу вятъра, замръзна като в стопкадър, преди да опише кръг, да се издигне в небето и да изчезне.

Извърнах се от океана и отпих още една изгаряща глътка. Пих, докато вече не можех да си спомня с коя ръка държа пистолета и с коя — бутилката. Пих, докато вече нямаше разлика.

През втората седмица разопаковахме микроскопите. Сатвик използваше железен лост, а аз — тесла. Сандъците бяха тежки, дървени, херметически запечатани — доставени от някаква вече нефункционираща изследователска лаборатория в Пенсилвания.

Слънцето припичаше силно на товарната рампа на лабораторията и денят беше почти толкова горещ, колкото бе студено преди седмица. От челото ми се стичаше пот.

Замахнах и теслата захапа светлото дърво. Замахнах отново. Удовлетворяваща работа.

Сатвик се усмихна, равни бели зъби на честно тъмно лице.

— Главата ти протече.

— Топи се — отвърнах.

— В Индия в такова време обличаме пуловери.

Сатвик пъхна лоста в процепа, който направих, и натисна. Познавах го от три дни и вече му бях приятел. Заедно упражнявахме насилие над сандъците, докато не поддадат.

Отрасълът се консолидираше и пенсилванската лаборатория беше просто поредната жертва. Тяхното оборудване излизаше евтино, купено на едро и докарано на палети. Тук, в „Хенсън“, това бе като празник за учените. Отваряхме нашите подаръци. Гледахме влюбено новите си играчки. Чудехме се смътно как така сме заслужили всичко това.