Тед Косматка - Потрепващите

Сам в кабинета си, аз се взирах в бялата дъска. В огромната й празнота. Взех маркера и затворих очи. Нищо не е такова, каквото изглежда.

Започнах да пиша по памет и формулата се изливаше от лявата ми ръка с лекота. Серии от букви и цифри като древни руни на забравено заклинание — форма, която виждах в ума си. Работата ми от QSR. Спрях. След това погледнах написаното и захвърлих маркера към стената. Купчината бележки на бюрото ми се разлетяха и паднаха на пода.

Джереми се отби по-късно вечерта.

Застана на прага с чаша кафе в ръка, видя разпилените по пода хартии и надрасканата на дъската формула.

— Математиката е просто метафора — понесе се гласът му от прага. — Нали все това повтаряше?

— О, самоувереността на младостта. Много я бива в простите декларации.

— А ти вече нямаш нищо за деклариране?

— Изгубих кураж.

Той се потупа по корема.

— Ти губиш, аз трупам, а?

Успя да извади усмивка от мен. Нямаше и грам тлъстина, просто вече не изглеждаше като умиращ от глад.

— Такива сме си, нали? — казах аз. — Все се стремим към превъзходство. Може пък ние да сме метафората.

Той вдигна чашката кафе в подигравателна наздравица.

— Винаги си бил умникът.

— Откаченият, имаш предвид.

Джереми поклати глава.

— Не, Стюард беше откаченият, но ти беше онзи, когото трябваше да гледаме. Всички го знаехме. Преди да се появиш, не бях виждал студент да спори с професор.

— Това беше преди цяла вечност.

— Но ти спечели спора.

— Странно, не си го спомням така.

— О, спечели, ако се замислиш, ще видиш, че ти спечели. — Отпи от кафето. — Просто ти отне няколко години.

Джереми влезе в стаята, като внимаваше да не стъпва по хартиите.

— Чуваш ли се със Стюарт?

— От много време не си говорим.

— Лошо. Вършехте интересна работа заедно.

Можеше и така да се каже. А и това бе начинът на Джереми да стигне до въпроса, заради който се беше отбил. Работата.

— Днес ме посети член на оценяващия борд — каза той. — Пита дали напредваш.

— Вече?

— Минаха няколко седмици. Бордът просто иска да е в течение, любопитни са дали се адаптираш.

— Ти какво му каза?

— Казах, че те наглеждам, и ето ме тук. Да те нагледам. — Той посочи към формулата на дъската. — Радвам се да видя, че работиш по нещо.

— Това не е работа.

— Тези неща искат време.

Истината напираше. Нямаше смисъл да лъжа. Нито себе си, нито него. Издуващият се балон в гърдите ми просто се пръсна:

— Само губя време тук — казах аз. — Твоето време. Времето на лабораторията.

— Няма проблем, Ерик — отвърна той. — Ще се получи.

— Не мисля, че ще се получи.

— Имаме изследователи на щат, които нямат и една трета от твоите постижения. Мястото ти е тук. Първите няколко седмици обикновено са най-трудни.

— Вече не е като преди. Аз не съм като преди.

— Твърде суров си към себе си.

— Не, не съм постигнал нищо. — Посочих към дъската. — Една недовършена формула за три седмици.

Изражението му се промени.

— Само това ли? — Той огледа редицата символи. — И напредваш ли?

— Не знам как да я довърша. Вече дори не виждам изход. Това е задънена улица.

— Няма ли нещо друго? Не работиш ли и по друго изследване?

Поклатих глава.

— Не.

Той се обърна към мен. Отново изглеждаше тъжен.

— Не бива да съм тук — казах му аз. — Само ви прахосвам парите.

— Ерик…

— He — поклатих пак глава.

Той мълча много дълго, втренчен във формулата като врачка, която се взира в чаени листа. После заговори тихо:

— В този бизнес има рискове и те го знаят. Трябва да останеш поне за времето на договора.

Погледнах към бъркотията, която бях създал — разпилените по пода хартии.

Джереми продължи:

— Поне ще получаваш заплата още три месеца, преди да се изправиш пред борда. Все ще те изтърпим толкова. След това можем да ти напишем препоръки. Има и други лаборатории. Може би ще се установиш някъде.

— Да, може би — отвърнах, макар и двамата да знаехме, че няма да стане така. Такава е природата на последните шансове — след тях не следва нищо друго.

Той се обърна да си върви.

— Съжалявам, Ерик.

Тази нощ в мотелската стая се взирах в телефона и отпивах от водката. Прозрачна стъклена бутилка. Изгаряща течност.

Капачката се изтърколи по евтиния килим.

Представях си как се обаждам на Мари, как набирам номера. Моята сестра, която толкова приличаше на мен и все пак не беше като мен. Добрата, разумната. Представих си гласа й в другия край на линията.