Тед Косматка - Потрепващите

„Ало? Ало?“

Тази скованост в главата ми, странната тежест и геоложките натрупвания на нещата, които можех да й кажа — не се тревожи, всичко е наред; но вместо това не казвам нищо, оставям слушалката да се изплъзне, а часове по-късно се озовавам зад плъзгащия се стъклен прозорец и подгизнал до кости, се свестявам от още един породен от водката ступор. Взирам се в дъжда. Той се сипе непрестанно, студен ситен дъжд, който мокри дрехите ми.

Гръмотевица се търкаля от изток, докато стоя в тъмното и чакам всичко отново да се оправи.

В далечината виждам някакъв силует на паркинга на мотела. Една фигура стои под дъжда незнайно защо — сивият дъждобран лъщи, главата й е извърната към мотела. Фигурата ме гледа с лице като черна локва. След това внезапно преминават светлините на кола и когато поглеждам отново, дъждобранът е изчезнал. Или никога не е бил там.

Остатъкът от водката се плъзга в гърлото ми.

Мисля за майка си, за последния път, когато я видях, и пак се появява онова: бавното разтваряне на перспективата. Губя връзка с тялото си, ръбеста фигура, озарявана от натриеви светлини — сиви като буреносни облаци очи, сиви като метал на оръжие.

— Не е за теб — каза ми мама в онзи есенен ден преди много години.

Ръката ми се огъва и бутилката от водката полита, превърта се в мрака — проблясването й, трясъкът й, стъкло, асфалт и късове дъжд. Няма нищо друго, а след това — нищо друго.

Понякога сънувам един сън. Един разговор, когато бях на петнайсет.

Тя има много имена, повечето апокрифни.

Мама ме гледа от другата страна на масата. Не се усмихва, но аз знам, че е щастлива. Знам, че е в едно от добрите си настроения, защото аз съм я посетил.

Тя пак си е у дома — последния път, преди всичко безвъзвратно да се обърка. Пие чай. Студен, винаги. Две кубчета лед. Аз пия горещо какао и ръцете ми обгръщат топлата чаша. Отпиваме, а вентилаторът на тавана бавно млати въздуха над главите ни.

— Аз съм в траур — казва тя.

— За кого?

— За човечеството.

И умът ми сменя предавката, когато забелязвам промяната на посоката, отново един от онези разговори. Сякаш съзнанието й излиза от коловозите и всички пътища накрая водят все към пущинак.

— Y хромозомата на нашия вид деградира — казва тя. — До няколкостотин хиляди години ще изчезне съвсем.

Очите й обикалят стаята и не спират на нищо за повече от няколко мига.

Аз подхващам играта.

— Ами естественият подбор? Той няма ли да отсее непригодните?

— Няма да е достатъчен — казва тя. — Неизбежно е.

„И може би е така — мисля си. — Може би всичко е неизбежно. Тази стая. Този ден. Мама, седнала срещу мен, с неспокойни очи и накриво закопчана блуза.“

Светлината струи косо през прозорците на дневната. Отвън листата летят из двора, трупат се до каменната стена, която Портър издигна, за да държи съседското корги далече от градината с рози.

Портър е нейният приятел, макар че тя никога не го нарича така.

Той я нарича „моята Джилиън“ и я обича така, сякаш за това е създаден. Но аз мисля, че й напомня твърде много за татко, което е причината както да е с него, така и да не го допуска до себе си.

— Сестра ти се жени — казва тя.

И внезапно проумявам предишния ни разговор. Защото, разбира се, знам за годежа на сестра ми. Не знаех само, че и мама знае. Неуморните й очи спират на мен и чакат отговор.

В шофьорската й книжка очите й са описани като „лешникови“ — но „лешниково“ е твърде неясен цвят. Лешникови са очите, които не са нито сини, нито зелени, нито кафяви. Дори черните очи са наричани кафяви, не можеш да кажеш на някого, че има черни очи. Правил съм го и хората се обиждат, макар че повечето хомо сапиенс са с този цвят на очите. Той си е съвсем нормален цвят за очи при нашия вид по целия свят. Катраненочерно. Като парченца обсидиан. Но очите на мама не са с нормален цвят. Не са нито сини, нито зелени, нито лешникови, каквито са възможните цветове в една шофьорска книжка. Очите на мама са точно в оттенъка на лудостта. Знам го, защото съм го виждал само веднъж в живота си, и то в нейните очи.

— Магнитното поле на Земята флуктуира — казва ми тя. — В момента Южна Америка е в опасна зона. Онези красиви изгреви са просто заредени частици, които преминават във видимия спектър. Видях ги веднъж от лодката на баща ти, когато плавахме северно от залива.

Усмихвам се и кимам, винаги е така. Тя е твърде заета с невидимото, за да говори дълго за обикновеното. Вътрешните й коловози водят към неясни истини, към дълбоки мистерии.