Тед Косматка - Потрепващите

— Не е за теб — каза ми тя.

Но аз все пак опитах. Разбира се, че опитах.

Не е за теб.

И всичко се обърка още повече.

Лабораторията.

Сатвик каза:

— Вчера в моята кола говоря с дъщеря си, на пет години, и тя казва: „Тате, моля те, не говори“. Питам я защо и тя казва: „Защото се моля. Трябва да е тихо“. Питам я за какво се моли, тя казва: „Дадох на една приятелка гланц за устни и се моля да помни, че трябва да ми го върне“.

Сатвик се опитваше да не се усмихне. Седяхме в кабинета му и ядяхме обяда си на бюрото единствената свободна от папки, книги и електронни части повърхност в стаята. От прозорците струеше светлина.

Той продължи:

— Казвам й, е, може да е като мен и да забравя. Но дъщеря ми отговаря: „Не, вече става повече от седмица“.

Това много го забавляваше — разговорът за гланца за устни и молитвите на децата. Той загреба още една лъжица ориз с червени чушки и я напъха в устата си. Този прост и изпепеляващ пожар минаваше за негов обяд.

— Писна ми да ям в претъпкания ти кабинет — казах аз. — Трябва да опитаме нещо различно.

— Как различно?

— Да се държим като нормални възрастни хора. Да идем на ресторант.

— Ресторант? Обиждаш ме. Аз съм обикновен човек, който пести за колежа на дъщеря си. — Сатвик разпери ръце в комичен гняв. — Да не мислиш, че съм роден със златна лъжица?

После ме осведоми за трагедията на племенниците си, отгледани в Ню Йорк с американска храна.

— И двамата са по-високи от метър и осемдесет — каза той, като клатеше глава. — Твърде много големи. Сестра ми постоянно купува нови обувки. В моето семейство у дома никой не е толкова висок. Ама никой. А тук, същото семейство, пък два метра.

— И американската храна ли е виновна?

— Ядеш ли крава, приличаш на крава.

Той лапна последната хапка от обяда си, потрепери и смукна въздух през зъби. После затвори пластмасовия капак на купата.

— Да не би да е твърде люто? — попитах аз.

Тази възможност ме интригуваше. Бях го виждал да яде храна, която можеше да стопи вътрешностите ми.

— Не — отвърна той. — Когато ям на тютюневата страна, жили силно.

След като прибрахме останките от обяда, аз му казах, че няма да бъда нает след изпитателния срок.

— Откъде знаеш?

— Просто знам.

Лицето му стана сериозно.

— Сигурен си, че ще те уволнят?

Деликатният Сатвик. Уволнят. Дума, която не бях използвал, но точна — що се отнася до значението. Скоро щях да съм безработен. Дългосрочно безработен. С приключила кариера. Опитах да си представя този момент и стомахът ми се сви като юмрук. Срам и ужас. Моментът, в който всичко ще се срине.

— Да — отвърнах. — Ще ме уволнят.

— Е, щом си сигурен, тогава не се тревожи за това. — Той се наведе през бюрото и ме потупа по рамото. — Понякога корабът просто потъва, приятелю.

Замислих се и попитах:

— Да не искаш да кажеш, че понякога губим, а понякога печелим?

Сатвик поразсъждава и отвърна:

— Да, само че не споменах частта с печеленето.

Открих сандъка от „Досънт“ през петата ми седмица в лабораторията.

Започна се с един автоматичен имейл от транспортния отдел, в който се казваше, че там има сандъци, които може би представляват интерес за мен. Сандъци с надпис „Физика“ на товарната рампа.

Намерих ги на последната рампа, сгушени заедно, сякаш да се стоплят. Четири дървени сандъка с различни размери. Взех железния лост и започнах да ги отварям. Три от тях съдържаха само тежести, везни и стъклария. Но четвъртият беше различен. По-голям и по-тежък.

„Какво си имаме тук?“, казах си аз. Издухах праха от капака, напънах и го отворих, а лостът се изплъзна от ръката ми и издрънча на пода. Дълго се взирах в четвъртия сандък.

Отне ми цяла минута да се убедя, че е това, което си мисля, че е.

Много бързо затворих сандъка, заковах капака и отидох до транспортния компютър. Разпечатката започваше с компания на име „Инграл“ от Ню Йорк. „Инграл“ бяха купени от „Досънт“, а сега „Досънт“ бяха купени от „Хенсън“. Сандъкът е бил в склада през цялото време, като постепенно е напредвал по трофичните нива на корпоративната хранителна верига. Не се знаеше кой го е притежавал преди „Инграл“. Сандъкът можеше да си е стоял закован цели десет години. Или по-дълго. И първоначалният му произход се беше изгубил с времето.

Натиснах бутона „Собственост получена“ до транспортния номер и написах името си в указаното поле. Пръстът ми се поколеба над клавиатурата. После натиснах RETURN.