Тед Косматка - Потрепващите

— Магнитното поле отслабва, но ние сме в безопасност тук.

Тя отпива пак от чая си. Щастлива е.

Това е нейният магьоснически номер. Успява да изглежда щастлива или тъжна, или гневна само като те погледне за миг. Това е дарба, която съм наследил, този начин на общуване — като таен език, на който се разбираме и не са нужни думи.

По-рано тази учебна година един учител ми каза, че трябва да опитам да се усмихвам, и аз си помислих: „Нима не се усмихвам? Никога ли?“

Като мама, дори тогава.

Когато най-сетне получи научната си степен по имунология след несигурни набези в химията, астрономията и генетиката. Поривът й беше колкото силен, толкова и донкихотовски. По това време бях на шест и сега като се замисля, още тогава е имало знаци. Странни убеждения. Неща, които по-късно станаха очевидни.

Нейната обич беше яростна и непрактична. Именно тази яростност и непрактичност създаде такава лоялност у нас, нейните деца, защото тя очевидно беше безвъзвратно увредена — и все пак у нея още имаше величие и дълбочина. Дълбоки води, приливни сили.

Тя стоеше до късно вечер и ни разказваше приказки за лека нощ — границата между истина и фантазия постоянно се променяше. Истории за наука и неща, които можеха да са наука, ако светът беше едно по-различно място.

Обичта ни, моята и на сестра ми, към нея беше толкова голяма, че не знаехме какво да я правим.

Когато татко не се върна, тя събуди първо мен, едва успя да изрече думите и се свлече на пода. Помня съвсем малко от онази нощ, сякаш е част от нечия друга история — но си спомням как пое дъх, как удари ключа на осветлението, събуди ме, а после всичко се изля в думи, всичко, безброй години. Цели животи. Водопад от думи. Протяжен писък, който нямаше да спре. И никога не спря.

Помня и стаята. Цвета на стените. Почти фотографски детайли, комбинирани със странни празнини в паметта ми — неща, които би трябвало да знам, но някак не можех да видя. Стари пукнатини в стената. Ясно ги виждам. Усещането за гладкия дървен парапет, докато се носех надолу по стълбите и рамките на картините бръсваха рамото ми. Виждам тънък слой прах по полилея във фоайето, но сестра ми липсва — изтрита е от тези спомени, макар че трябва да е била там. Или вероятно точно тя стои отзад, в сенките.

После чакълът дращи босите ми ходила, а мама не може да върви и се свлича на алеята пред къщата ни. Аз стоя там, докато червените светлини тихо се въртят. Това е полицията, но не виждам лица. Само светлини, значки и думи изпод вода.

Баща ти…

Тя не може да довърши. Не може да изкара думите навън.

След това вече нищо не беше същото. За никой от нас. Но най-вече за мама.

Сега тя отпива отново от чая си и аз виждам как в очите й щастието се променя в тревога. В онези не-точно-лешникови очи, на които не подхожда нито едно определение.

— Добре ли си, Ерик?

Само кимам и отпивам.

— Сигурен ли си? — пита тя.

Баща й е четвърт чероки и му личи. С нея споделяме и това: и двамата приличаме на бащите си.

— Всичко е наред — отговарям.

Тя е висока, с дълги крайници. Косата й, някога кафява, е опъстрена с бяло. И сега, и винаги е била красива.

Ако си приличаме по нещо, това са очите — не по цвета, защото моите са синьо-сиви, а по формата. Имаме очи с тежки клепачи. Очи, които пазят тайните си.

Тя никога не пиеше. Нито веднъж, никога. Не беше като татко.

И имаше обяснение за това.

Произхождаше от род на алкохолици — тежки алкохолици , както ги наричаше. Алкохолици, които се бият и влизат в затвора. Баща й, дядо й и братята й. Някои от братовчедите. Така че тя добре разбираше това. Подобно на болестта на Хънтингтън или хемофилията — замърсяване на кръвта, което си проправя път през поколенията. А аз се чудех дали то не е част от странната, алхимична близост, която привлича двама души. Нея и баща ми.

Понякога тя е нещо така просто като начина, по който се смееш. Или пък познат цвят на косата. Или начинът, по който държиш чашата със скоч — небрежно, с разперени по ръба пръсти и надвиснала над хладната кафеникава течност длан. Така се чувстваш, когато срещнеш някой непознат и усетиш, че… Аз те познавам. Винаги съм те познавал.

Може би това я е привлякло. Или просто е решила, че може да го поправи.

Та така — мама никога не пиеше, нито веднъж, и смяташе, че това е достатъчно, за да я спаси.

Много пъти, докато бях дете, ми е казвала, че и аз не бива да пия. И в двата рода има алкохолизъм, заявяваше тя, така че дори не опитвай. Не бива да рискуваш и с една глътка.