Тед Косматка - Потрепващите

Мъжът и жената от пикапа сега стояха пред мен.

— По-млад е, отколкото си мислех — каза белязаният.

Вдигнах очи. Беше огромен. Почти метър и деветдесет.

Белезите и рошавата брада му придаваха вид на пират, който отдавна не е стъпвал на сушата. Не като пиратите от анимационните филмчета или комедиите. А като пиратите, които преследват кораби в международни води, взимат ги на абордаж през нощта и избиват всички, за които няма изгледи да получат откуп.

— Къде съм? — попитах аз.

Без да продума, белязаният заби огромния си юмрук в главата ми. Аз се стоварих тежко на пода заедно със стола. Светът избледня, после се завърна.

— Престани! — сопна се жената. Мъжът замахна за още един удар, но тя го блъсна силно в гърдите. — Стига толкова!

Това като че ли го откъсна от гнева му и той й се усмихна. Вдигна ръце с дланите напред.

— Добре, добре.

Жената се опита да го издърпа назад, но той я отблъсна и освободи ръката си.

— Няма да го бия. — Извърна поглед към мен. — Но трябва да знае къде му е мястото.

Оглеждаше ме от глава до пети.

— Мога да кажа, че те ударих, защото се обаждаш, без да те питат, но няма да е вярно. Искам да сме наясно още от началото. — Наведе се към мен и заговори до лицето ми: — Не ми харесва кашата, която забърка. Ще правиш, каквото ти кажем, иначе ще те убия, разбра ли?

— Стига — обади се пак жената.

— Не, искам да отговори. — Взираше се в мен. — Разбра ли?

Надигнах се на лакът.

Огледах се за нещо, което можех да докопам, каквото и да е, за да го халосам с него. Ушите ми още звънтяха. Носът ми пулсираше от болка. Напипах стола и стиснах единия му крак.

— Спри — каза жената, явно беше видяла какво правя.

Обърна се към мъжа, после посегна зад гърба си и тогава видях ножа. Осакатените й пръсти стискаха дръжката.

— Казах да спреш.

Този път гласът й беше различен. Нисък и бавен, смъртоносен. Почти спокоен. Думи, които обещаваха да няма повече приказки.

Мъжът се обърна към нея. Изглежда, прецени позата й — стоеше извърната встрани от него и едната й ръка не се виждаше.

— Нека Викърс да реши — рече той и ми заповяда: — Ставай.

Направих всичко по силите си да го направя, но главата ми още се маеше. Не успявах да запазя равновесие, но все пак някак се изправих.

Жената вдигна стола от пода и ми каза да седна.

Направих го, а белязаният мина зад гърба ми.

— Има хора, които ще ме търсят — казах му аз.

— Повече, отколкото предполагаш. Вероятно вече наблюдават мотела.

Мотелът. Значи знаеха къде живея.

— Според теб къде щеше да си сега, ако не се бяхме появили? — попита ме той.

Изглежда, очакваше отговор, затова казах:

— Най-вероятно щях да съм мъртъв.

— Правилно. Така че каквото и друго да се случи, не ти дължим нищо. Дори живота. Разбра ли?

— Кои сте вие.

— О! — отвърна тихо. — Трудно е да се каже.

Вечерята се състоеше от фасул и хляб. Нощта се беше спуснала и ние седяхме около малък огън по-навътре в склада, под висок таван, сред хаос от натрошени сандъци, натрупани като барикада, която преграждаше помещението. Едната стена на нашия импровизиран лагер представляваше очукан и покрит с ръжда товарен контейнер, а другата се губеше в сенките. Те бяха докарали пикапа до задната част на сградата и хвърлиха отгоре му платнище.

Над главите ни се простираха метални плоскости и стоманени греди, от които тук-там висяха празни панели, в които вероятно навремето бе имало флуоресцентни лампи. Вятърът нахлуваше през пролуките в далечните стени и разлюляваше лагерния ни огън. Не се чуваше шум от трафик. Нито пък звуците на град. Явно се намирахме далеч от населено място.

Гледах ги как пълнят устата си с храна. Първо жената — слаба и нервна. Очите й все шареха. Ядеше бързо, сякаш умираше от глад, но не само гладът я пришпорваше — като че ли за нея храненето бе нежелано разсейване. Мъжът се хранеше по-бавно, забил поглед в чинията си. Жената го нарече Хениг. Много подходящо име за пират. Той лапаше големи хапки и дъвчеше бавно. Хениг Рязаното ухо. Когато огънят започна да догаря, той се надигна и донесе няколко цепеници от близката купчина, за да подхрани пламъците. Не ме погледна. Не продума. Вече беше приключил с вечерята и насочи вниманието си към пистолета. Въздухът миришеше на боб, дим и оръжейна смазка. Докато мъжът чистеше пистолета си, аз се взирах в огъня.

Залепиха китките ми с тиксо — ритмично дърпане и лепене, дърпане и лепене , докато ролката се въртеше ли въртеше около ръцете ми. Едната пулсираше от болка. Знаех си, че след като отлепят тиксото от ръцете ми, по тях вече няма да има нито косъмче. Ако някога го отлепят. Съществуваше и вероятността да си умра с него. Вероятност, която чух да обсъждат, след като приключиха с овързването и на краката ми и ме отнесоха до товарния контейнер. Нямаше как да се задържа, затова главата ми се удари силно в метала и аз извиках от болка.