Тед Косматка - Потрепващите

Той се приближи.

— Казват, че за да опознаеш някого, трябва да опознаеш страховете му. Кой е най-големият ви страх, Ерик? Че няма да ви помнят? — Сякаш четеше всичко по лицето ми. — Не, това е страхът на другите, не вашият. Вероятно се страхувате, че няма да успеете да довършите работата си? — Търсещите му очи като че ли откриха нещо. — О, това е, нали? Сигурно случилото се в Индианаполис е било голям удар за вас.

— Защо съм тук?

— Питате, а отговорът е пред очите ви. Кажете, за какво сте ми притрябвали? За какво ми е Сатвик?

— Не зная.

— Живеем в странни времена. В цялата писана история никой не е успявал да примири плътта и душата? А ето къде се озовахме сега.

Погледнах го остро. Плътта и душата . Звучеше ми познато.

— Говорили сте с Робинс.

Той кимна.

— Шепнах му на ушенце. Прошепнах му някои неща, за да се уверя, че няма да създава проблеми. Но вие — той посочи към мен, — вие създадохте цял свят от проблеми.

Той се обърна и отново се загледа в града.

— Що за свят създадохте вие, Ерик? Изобщо замислихте ли се какво вършите? Вашият малък експеримент, вашият, на Сатвик и на всички любопитни учени, които ще ви последват, ще проверяват ли, проверяват, докато не открият това, което открихте и вие — че съществува част от населението, която не може да колапсира вълната. Мислите ли, че тази информация вече може да бъде спряна? Мислите ли, че едно откритие може да бъде върнато обратно?

— Не.

Той поклати глава.

— Поне няма да е лесно. Цивилизациите и преди са губили знание, но винаги болезнено. След публикуването на статията ви всичко стана необратимо. Светът се върти по своята ос, но той има и други оси, които вие не виждате. Дори сега някъде там лаборатории подготвят оборудването и кандидатстват за финансиране. Дори сега има хора, които се занимават с това. Машината работи. Ако затворя очи, мога да чуя как бръмчи двигателят. Те ще продължат; те ще открият, каквото открихте и вие, и какво ще стане тогава?

— Какво имате предвид?

— Какво ще стане с различните човешки същества? Трябваше да помислите за това. — Той се извърна към мен. — Робинс го нарече душа и другите ще го нарекат така, но каквото и име да изберат, остава фактът, че вашият експеримент прокара разделителна линия. Извади парадокса под скалпела за дисекция.

— Какъв парадокс?

Той наклони, объркан, глава настрани.

— Парадоксът за свободната воля. Наистина ли не разбирате?

Не разбирах. Бледото му лице сияеше леко в сумрака. Изражението му беше сериозно.

— Ще поискат ли хората политиците да бъдат тествани? Съдите? Бъдещите им брачни партньори? Този процес е вече в зародиш — пришпорен от откритията на Робинс. Този въпрос се задава в църквите и пред огледалата. И докъде ще ни отведе той? Тези хора, които не са хора… какво ще стане с тях? Може ли да им се вярва? Дали няма да бъдат изпратени в трудови лагери? Дали няма да станат жертва на геноцид?

— Вие сте луд.

— Това са крайните варианти, признавам, но трябва да се имат предвид. Какво в човечеството ви кара да мислите, че не е склонно към крайни реакции? Хората се избиват заради религиозни убеждения, културни различия, расови различия. Какво отделя едно племе от друго? Нима е нещо толкова значимо? Хората търсят всякакви причини да вярват в нечовешката природа на собствените си ближни, а вие им осигурихте най-върховното оправдание. Села ще горят, ако не тук, другаде. Ако не тази година, следващата. Старата история на нов глас като при гоненията на вещици в Салем — ще връзват камъни на гърбовете на невинни само за да видят дали ще потънат. Това е в човешката природа. Осъзнавате ли какво започнахте, Ерик? Вие съсипахте света. Вие съсипахте илюзията.

Хлад плъзна бавно по тила ми.

— Кой сте вие?

— О, най-сетне зададохте въпроса. Аз съм онзи, който е живял достатъчно дълго, за да знае.

— А кои са те? — попитах аз. — Онези, за които говорите. Онези, които не причиняват колапс на вълната. Кои са те?

— Те си имат име. Нима още не сте се досетили, Ерик?

— Какво име.

Той извърна лице и пак се загледа към града.

— Те са родени, живеят и умират. — Обърна се към мен. — Ние ги наричаме обречените.

Брайтън ме въведе пак вътре. Вървеше спокойно, редом с мен, докато прекосявахме апартамента. Тук светлините изглеждаха по-ярки след мрака отвън. Минахме през библиотека, където видях Сатвик да седи на стол с висока облегалка, а двама пазачи стояха до отворената врата. Сатвик усети движението и вдигна глава. Спогледахме се за миг, преди да отмина. Не успях да видя много за тази част от секундата, но ми се стори, че съзрях страх в очите му. Страх за самия него. И вероятно за мен. Трудно беше да се каже.