Тед Косматка - Потрепващите

— Господин Аргус — рече Брайтън и протегна ръка. — Радвам се да ви видя отново.

Оставих ръката му да виси във въздуха.

— Защо съм тук?

Усмивката му промени формата си и изтъня до процеп. Той свали ръка.

— Направо на въпроса, значи. Одобрявам. Това ще ни спести обичайните любезности. Виждам, че вече нямаме нужда от тях. — Той се обърна към жената. — Би ли ни извинила?

Тя кимна и излезе, без да продума. Бодигардовете останаха.

Брайтън се обърна към мен.

— Моите извинения, ако съм ви накарал да чакате, но трябваше да се погрижа за бизнеса. Знаех си, че все някога ще си поговорим отново.

Да си поговорим. Затова ли бях тук?

— Слушам ви.

— Насаме.

Той посочи към хората си и те застанаха до Сатвик, а единият сложи небрежно ръка на рамото му, сякаш му беше пръв приятел. Сатвик не оказа никаква съпротива.

— Елате — рече Брайтън и ми даде знак да го последвам.

Тръгна към вратите на верандата в дъното на помещението.

— Труден сте за откриване, Ерик — каза той, когато излязохме навън. Верандата беше огромна. Бял мраморен под, стъклени перила. Въздухът бе хладен, а от улицата долу долиташе приглушен шумът от трафика.

Трийсет етажа, казах си, ако се съдеше по гледката.

— Не чак толкова — отвърнах. — Вие ме открихте доста лесно.

— Е, тогава сте труден за разбиране. При вас никога нищо не е просто, нали? Ето затова исках да си поговорим.

— Затова ли ме отвлякохте?

— Отвличане? — Той се изсмя. — Та вие дойдохте доброволно. Бяхте любезно помолен и се съгласихте. Или бъркам?

Прав беше, разбира се. В една съдебна зала не бих могъл да твърдя друго.

— Ами Сатвик?

— Трябва да призная, че той не беше помолен любезно. Но при него нямаше да свърши работа. Той е боец, макар на пръв поглед да не личи. — Погледна ме. — Вие обаче не сте. Вие бягате от битките, нали? Вие сте по бягането.

Извадих телефона от джоба си, вдигнах го, натиснах „Набери“ и го опрях до ухото си.

Очаквах да ме спре, а той само се усмихна.

— На кого се обаждате? Какво ще му кажете?

Не помръдна и никой не дойде да изтръгне телефона от ръката ми.

След три секунди тишина аз свалих апарата от ухото си и погледнах екрана. Разговорът не беше осъществен.

— Съвсем лесно е да се блокират разговорите — каза Брайтън. — Така ще получа цялото ви внимание, без да се разсейвате с телефони, за да можем да обсъдим всичко и да стигнем до съгласие.

— Тогава говорете.

Прибрах телефона в джоба си.

Брайтън се засмя.

— Гледате ме, сякаш съм ви враг. Не съм чак толкова лош, за колкото ме мислите. Често срещан предразсъдък е да очакваш най-лошото от човек, чиито мотиви не разбираш. Обичаме да делим нещата на добро и зло, но те рядко са толкова лесни за разделяне. Всъщност всичко е въпрос на гледна точка. Трябва да се взима предвид единствено стрелата на Вселената. Останалото е само… ненужен филигран. Декорация.

— Ами наградата „Откритие“? И тя ли е само декорация?

Той присви очи за миг. Бях го хванал неподготвен.

— В известен смисъл, да. В друг — не. Както казах, няма добро или зло, има само стрела. Но има и такива, които работят срещу стрелата. А има и такива, чиято цел е да подпомогнат движението й. Вие от кои сте, чудя се?

— Нямам никаква представа за какво говорите.

— Напротив. Знаете повече, отколкото предполагате. — Той тръгна по белия мрамор. — Как е сестра ви, между другото?

Заплахата беше ясна.

— Какво искате?

— Искам да знам мнението ви по един въпрос. Въпрос, който, изглежда, е от вашата специалност. — Погледна ме и продължи да крачи. — Ако сте пиян и направите нещо в състояние на умопомрачение, брои ли се?

Втренчих се в него.

— Този въпрос не може да не ви е занимавал — продължи той. — Все пак съзнанието е толкова ограничен ресурс. Та значи, ако затръшнете врата и счупите ръката на сестра си, докато сте пиян, счупите я толкова зле, че се налага операция, за да наместят костите… — той не довърши.

Усетих как лицето ми пламва.

— Сигурно тази несигурност е някаква утеха — рече той. — Някакво извинение . Когато се напиете до умопомрачение, още ли сте там, в главата си? Още ли сте отговорен за постъпките си? — Той стигна до мен, спря и каза съвсем тихо: — Това брои ли се за престъпление?

Стиснах юмруци и ги отпуснах. Отворих уста да заговоря, но не бях уверен в думите си.

Той се изсмя тихичко.

— О, значи все пак имало нещо зад спокойната външност. Вече започвах да се чудя. Моля, кажете ми професионалното си мнение — дали ще колапсирате вълновата функция, ако сте пиян до умопомрачение? Можем да проверим, нали знаете. Имаме хубав бърбън. Специален резерв. Само трябва да се напиете хубаво, а после ще използваме малката кутийка на Сатвик, за да видим какво ще стане. Ще ви бъдат ли опростени греховете, или не. — Брайтън пристъпи към перилата. Вятърът се засили. От далечината долетя вой на клаксон, после още един. Звуците на града. Брайтън се наведе над парапета и аз си помислих, че мога да го съборя оттам. Ще го сграбча за краката и ще го вдигна. Той се обърна към мен, сякаш прочел мислите ми. — Чудя се къде отива съзнанието, когато се напиете до умопомрачение? — Гледаше ме, сякаш очакваше отговор. — Онова бреме, което така силно усещате. Съзнанието е дар и все пак някои го намират за непоносимо. И доста се стараят да го помрачат. От какво се страхувате?