Тед Косматка - Потрепващите

— Реалността го прави. Просто не знаем как.

Мълчахме дълго и се взирахме в нощното небе.

— Е, ами сега? — попитах аз.

Той се обърна към мен.

— Вече няма инвеститори. Парите свършиха. Всичко свърши.

— Сигурно все можеш да направиш нещо.

— Не. Огледай се. Интелектуалната собственост струва нещо, но и тя ще бъде разпределена като всичко останало. Мислех си, че ще успея да намеря необходимия капитал, но ме отрязаха. Инвеститорите избягаха. Поне успях да го видя пръв и да ти го покажа. — Пак се изправи. — А ти защо си тръгна?

— Беше преди десет години.

— Но още не си ми казал защо. Избяга от работата. По-късно разбрах, че са те арестували, държал си се като луд.

Луд. Дума, която хвърляше сянката си още от детството ми.

— Напих се.

— Има ли общо с ръката на сестра ти?

Гледах лицето му в сумрака. Не виждах на него обвинение. Той просто беше объркан.

Отстъпих от перилата, вече се беше стъмнило съвсем и лампите на паркинга светнаха.

— Това беше в друг живот — казах аз. — Продължих напред.

— Както кажеш.

Беше настъпил моментът да си тръгна. Вече го разбирах. Някои неща е най-добре да си останат в миналото. И двамата се взирахме в сгъстяващия се мрак и дълго време никой не продума. Когато най-сетне заговори, той смени темата:

— Твоят приятел Сатвик не ми каза къде отива, но спомена едно име — Викърс. Пита ме дали ми е познато.

— А познато ли ти е?

Той поклати глава. Аз ровех из паметта си, но името не ми говореше нищо.

— А каза ли нещо друго?

— Каза нещо странно точно преди да си тръгне. Каза ми да се пазя.

— От какво да се пазиш?

— Имало някакво момче. Каза ми да се пазя от момчето.

В самолета затворих очи. Нощен полет за Бостън.

Бях изпил сънотворно, но сънят не идваше. Чувствах се някак странно откъснат, сякаш всичко се случваше с някой друг. Аз бях наблюдател на самия себе си — на това, което щях да направя или все още правех. Наблюдавах съществуването си, вдигнах ръка пред себе си и се чух да казвам в мрака:

— Не вярвай на очите си.

Взех още две таблетки.

Тъмнината се спусна.

А с нея и забравата.

Бях на тринайсет, когато започна. Някакво движение в периферията на възприятията ми. Пространство, което усещах, но не можех да видя. Зейнала, надвиснала паст. И не можех да го обясня, не разполагах с думите.

Баба ме прегръщаше и започваше да ме люлее, докато тъмното нещо се разгръщаше и разливаше — вълна, която се издигаше над мен, заплашваше да се стовари отгоре ми и да ме отнесе. Понякога плачех и го наричах усещането, макар че не беше никакво усещане, а нещо, което виждах, когато очите ми бяха затворени. Тогава лицето на баба ставаше все по-угрижено, тя се страхуваше за единствения си внук. Момче, което вече беше видяло и изгубило твърде много.

Затова спрях да й казвам, когато тъмното нещо се случваше. Вече не плачех и не й казвах, че се е завърнало. Усещах го в стаята си как нараства. Прилив на лудост.

Взирах се в него, в този кипящ мрак, който не можех да видя — беше като да стоиш близо до влаковата свирка, толкова е силна, че не можеш да я издържиш; само че не беше звук, а нещо друго. Нещо по-голямо.

И тогава, изплашен и притиснал юмруци до очите си, започвах да му крещя числа, две, три, четири, пет и така нататък, защото само това имах — и научих нещо неочаквано. Можех да го пропъдя, можех да прогоня тази лудост, това тъмно нищо.

Можех да го пропъдя с числа.

Самолетът кацна. Ярки светлини на летището.

Открих колата си в подземния паркинг. А на нея, под едната чистачка, имаше бележка.

Първо си помислих, че е талон, докато не я отворих:

СКОРО

В колата изпих още две хапчета.

Дълго шофиране по лъкатушния път. В мрака на града уличните светлини бяха като нови съзвездия, а аз разпитвах татко къде е отишъл, шептях на бездната, но не получих отговор. Само смърт. Както вероятно беше мъртъв и Сатвик. А мъртвите никога не продумват на живите.

Завъртях волана.

Посред нощ се събудих със сепване и ръката ми потрепна да се хване за нещо, сякаш се бях препънал и падах от много високо.

Събудих се потен, сърцето бумтеше в гърдите ми.

— Шшшт — прошепна тя и прокара ръка по потното ми чело. — Заспивай.

— Имах чувството, че пропадам.

— Случва се на всички. Просто душата ти се връща отново на мястото си.

Седнах.

— Трябва да вървя. — Бях дошъл в апартамента й преди часове. Имах нужда да усетя нещо истинско, за да изляза от главата си, но се оказа грешка. Главата ми ме последва и тук.