Тед Косматка - Потрепващите

— Гледай.

И тогава видях как сцената се премества — перспективата се променяше, а образът в сферата се въртеше, ставаше по-малък, сякаш камерата се отдръпваше. Обърнах се и огледах стаята, търсех някъде лещи, които да са заснели този кадър, но лещи нямаше.

— Камера ли търсиш? — попита Стюарт.

— Къде е тя?

— Няма камера. Само сензорът.

Той посочи към бялата чиния на тавана.

— Не разбирам.

— Той създава триизмерен модел на цялата стая. Ти си вътре в него. Можем да нагласим ъгъла на изображението, за да видиш сцената от всяка посока. Перспективата се контролира оттук.

Той побутна малък въртящ се контролер и сцената в сферата се промени, виждаше се от друга перспектива.

— Това е невероятно.

— Нищо не е. Гледай.

Той се наведе над клавиатурата и набра някакви команди. Чу се пращене на статично електричество и за миг сцената в сферата потрепна, а после започна да се превърта назад. Видях как ръката ми се отделя бавно от сферата. Видях лицето си да се обръща към Стюарт, сякаш бях чул нещо. А после образът посивя.

— Той се движи.

— Да, по дяволите, движи се, но дори това не е най-изумителното.

— Записал ли си го?

— Не, не работи така. Ето, нека ти покажа.

Стюарт тръгна към центъра на стаята и посегна към електрическия кабел, който висеше от тавана.

— Това е захранването на сензора.

Дръпна кабела и той излезе от стената.

— Сензорът е изключен от мрежата. Сега нищо няма да записва. Сложи ръката си пак на сферата.

Направих го, като този път разперих пръсти възможно най-широко. Сега кварцът беше по-топъл. С телесна температура. За няколкото секунди, през които бе работил, се беше стоплил с десетина градуса.

— Готов ли си?

— Да.

Той пак включи кабела в стената.

— Сега сензорът е включен. Помни, че ръката ти вече беше на сферата, когато го включих.

Той докосна контролерите и пак проблесна светлина. Имаше и някакъв звук, който усещах с костите си. Същата мимолетна болка. Същото замъгляване на зрението. Но бързо отминаха.

В сферата се появи образ: аз стоя до сферата, долепил ръка до кварца, като съвършено огледало.

— Дръж си ръката там — каза той.

— Добре.

— Сега гледай.

Завъртя контролера и образът се раздвижи. Видях как разперените ми пръсти се плъзгат и ръката ми се отделя от сферата, а аз се отдалечавам и завъртам глава. Образът спря.

Той го пусна отново. Аз пак се взирах и търсех грешката. Но нямаше такава. Това бях аз, на обратен ход. Три секунди — моят образ посяга да докосне сферата. Стюарт го пусна отново и отново.

— Но сензорът беше изключен, когато направих това — казах аз. — Как е възможно да е записал движението ми?

— Има много ограничения — каза той. — Не ме разбирай погрешно. Всеки път времетраенето е различно, но обикновено не е повече от пет секунди. И обхватът на изображението е крайно ограничен. Може да записва само в определена окръжност.

Той завъртя пак контролера и образът се отдръпна на известно разстояние, а после посивя. Стюарт завъртя контролера и увеличи образа.

— С фини настройки на сензора успях да увелича радиуса на засичане. Започна от област не много по-голяма от самата сфера, но сега обхваща почти цялата стая.

— Но аз все още не разбирам как сензорът е записал нещо, преди да го включиш.

— Сензорът не записва състоянието на фотоните — каза Стюарт. — Той записва отскачането.

Погледнах го. И тогава разбрах. Разбрах какво е направил. Разбрах чудовищността му.

— Мамка му! — възкликнах отново.

Той изобщо не беше записвал последователност от движения. Той беше направил моментна снимка; останалото бе конструирано от информацията за отскачането на частиците.

— Ти можеш да виждаш образ на онова, което се е случило, преди да започне записът.

— Затова отпратих всички — каза той. — Всички, които помогнаха да го изградим и да създадем алгоритмите за анализ на данните. Затова и ти писах. Тази сфера е само прототип, но технологията е преломна. Това е камера, която може да надникне навсякъде. Навсякъде.

— Дори назад във времето.

Той кимна.

— Ако това се разчуе, много хора няма да са много щастливи от съществуването на подобна технология.

— Всички, които имат тайни за криене.

— Престъпници — казах аз. — Правителства.

— Нещата са дори по-сложни, Ерик.

Той отиде до стената и изключи отново кабела.

— Ти каза, че може да записва до пет секунди.

— Обикновено.

— Но невинаги?

Той се усмихна.