Тед Косматка - Потрепващите

Стюарт се усмихна, озаряван от слабото сияние на екраните.

— По същата причина като теб. Само че не го знаеше.

Натисна един ключ до вратата и лампите светнаха.

— За да види сферата.

— Пробивът се случи, когато се сетихме как да разчетем състоянията на спина на електрона в реално време — каза Стюарт. — Вече не става въпрос само за заряда. Така се запазва кохерентността. Имаме наноспинови чипове и архивиране на обработваните данни. Процесът се разраства така, че няма да повярваш.

Стюарт ме поведе навътре в залата.

Тя беше огромна. Заемаше почти цял етаж. Покрай стената се точеха две успоредни банки с хардуер, които се издигаха на два метра и половина и имаха решетки за охлаждане. Срещу тях, до другата стена, се намираше контролен панел, който би накарал и пилот на реактивен самолет да се изпоти — бутони, циферблати, диоди, черни, мъртви екрани, се нижеха по бетона. Жици извираха от стената. По всяка повърхност имаше оборудване. Беше невъзможно да го обхванеш с поглед — бе твърде много, твърде хаотично. И тогава забелязах стъклата. Отломките осейваха пода като милиони миниатюрни диамантчета. Ако останалата част от сградата изглеждаше изоставена и занемарена, тук сякаш беше избухнала бомба. Стъклото хрущеше под краката ми, докато прекосявах залата, а погледът ми спря на онова, което беше в центъра й, и аз замръзнах на място. Внезапно осъзнах какво е. Бях виждал чертежите на гърба на една салфетка преди десетина години.

— Все пак сте я създали.

— Да не си мислеше, че не можем?

В средата на залата, в центъра на малка платформа имаше голяма стъклена сфера, четирийсет сантиметра в диаметър. Над нея от тавана висеше огромна чиния, от която се спускаше електрически кабел, който продължаваше към стената.

— Накарахте ли я да заработи?

— Зависи какво имаш предвид под „заработи“.

— Използвай твоето понятие.

Очите му като че ли станаха още по-малки под месестите вежди. Неговата версия на смръщване.

— В такъв случай не работи — отвърна той. — Не съвсем.

Разбрах, че това е признание. Вероятно пред самия него.

— Но прави нещо. Точно затова ти написах писмото и те помолих да дойдеш. Прочетох статията ти.

— Моята статия?

— Мисля, че някак е свързано.

Взирах се в стъклената сфера. Кристална непрозрачност. Бяла мъгла от частици. Колкото по-отблизо се вглеждах, толкова по-добре долавях модел вътре. Отместих леко глава, светлината се отрази под различен ъгъл и внезапно в сферата се появи многофасетъчен образ, който се получаваше от вътрешните разломи в стъклото. Като падаща мълния, но много по-сложно и симетрично.

— Тук има модел — казах аз.

Стюарт кимна.

— Фасетъчен — каза той. — Сложна геометрия в по-високи измерения. Илюзия, създадена от вътрешните пукнатини.

Отместих леко глава и образът вътре доби нови сложни фасети — като полиран скъпоценен камък с вътрешна организация.

— И ти си създал това?

— Сферата да, не и модела на отражение. Това не е точно стъкло, а вид кварц, обработен с точност до микрометър. Моделът се появи при първото й използване — нещо като самопородил се модел, свързан с преподреждането на молекулите вътре.

Пак отместих глава и скъпоценният камък изчезна, а вътрешните контури се скриха, когато погледнах сферата от малко по-различен ъгъл.

Започнах бавно да я обикалям, за да я видя и от други ъгли.

— Каза, че не работи, но прави нещо.

Той се поколеба, преди да отговори:

— Тя снима.

Погледнах го.

— Снима. Какво снима?

— Пространството. Триизмерно пространство. Съвършено изображение. Само това може да прави.

— Триизмерно пространство? Имаш предвид холограмни изображения?

— Може и така да се каже.

Приближих се и вдигнах ръка към сферата. Беше хладна на допир.

— С каква резолюция?

Той се засмя.

— Дори реалността не би се справила с толкова много многоъгълници.

Точно след колежа открих, че е много освобождаващо да проектираш технология, която никога няма да бъде за продан. За мен беше важна теорията.

Нямаше нужда да се тревожа за добър потребителски интерфейс или за единичната цена на продукта. Можехме да разкараме излишната топлина с по-големи вентилатори или пък с водно охлаждане. Решенията на проблемите можеха да бъдат и тромави, и грозни. Важен беше единствено въпросът дали съществуват правилните материали.

Стюарт пристъпи към сферата и застана до мен, а пушката още лежеше на рамото му.