Тед Косматка - Потрепващите

Взех асансьора до петия етаж. Той звънна и вратите се отвориха към коридор. Аз излязох колебливо от кабината и тръгнах по коридора към две високи врати, на които с малки черни букви бе изписано „Хай-трупут“. Бутнах ги и те се отвориха.

Стените бяха в бежово. Килимът — сив, учрежденски, от онези сплъстени настилки, използвани за помещения с голямо движение на хора, като приемни на лекарите например. Но тук движение на хора нямаше. Тук нямаше и столове. Нямаше масичка за кафе с последния брой на „Сайънтифик Америкън“. Очаквах поне рецепционистка. Поне нещо. Бюро имаше, но празно. След него започваше друг коридор.

— Има ли някой? — извиках аз.

След миг колебание тръгнах по коридора и стигнах до разклонение, където поех надясно. След десетина метра коридорът, подобно на железопътен тунел в планината, свърши и пред мен се разкри огромно пространство. Но къде бяха хората?

Осъзнах, че това е работното помещение. Залата за програмистите и дизайнерите — служителите, които всъщност правят една компания действаща. Ферма от кутийки, която продължаваше до хоризонта. Празна. Изоставена. Продължих да вървя.

Зад залата се нижеха редици по-малки помещения, но повечето празни. Килимът, същият сив, учрежденски, отстъпи пред плочки, а след това и те отстъпиха пред гол бетон. Цялата редица стаи изглеждаха така, сякаш навремето са служили за нещо, но вече са свободни.

Продължих с експедицията. Видях още бюра, кантонерки с отворени чекмеджета, телефони и компютърни монитори. В ъгъла имаше копирна машина с извадена тава за хартията. Листите бяха пръснати около нея като вътрешности на изкормен звяр. Видях чаши за кафе и малък сувенир с надпис „Татко номер 1“. Второ и трето място не присъстваха. Това беше снаряжението на хиляди работни часове. Офис, който беше достигнал до заника си като цивилизация. Стори ми се, че чувам шум в далечината. Тихо бръмчене.

— Ехо! — извиках. — Има ли някого?

Бръмченето утихна. Аз продължих, навлизах все по-дълбоко в лабиринта.

Открих го в една странична стая, с гръб към вратата, стоеше близо до истински апокалипсис от електроника, пръснат по огромна лабораторна маса, на която можеха да работят десетина техници едновременно. Но сега беше само той. Малката бормашина лежеше на плота.

— Стюарт.

Той изправи рамене и се обърна. В ръката си държеше пушка, насочена към гърдите ми.

— Ти дойде — рече той. — Знаех си, че ще дойдеш.

— Той се появи преди две седмици.

Вървях след Стюарт покрай празните офиси. Той носеше пушката опряна на рамото си с отработена лекота.

Някои стаи бяха празни, а в други все още имаше мебели. Един офис беше съвсем гол, ако не се броеше въртящият се стол, оставен като страж на пост в средата му. Чудех се какво ли се е случило тук. Сякаш минавах през призрачен град в Стария запад, изоставен след края на златната треска. Не , казах си, когато видях недояден сандвич, тук е като в Чернобил. Жителите му не са го изоставили — избягали са.

— Сатвик е бил тук? — попитах аз, опитвах се да овладея гласа си, но шокът от новината се просмука в него.

— Аха.

— Никой не знае нищо за него.

Той кимна, но не забави крачка и не можах да видя лицето му.

— Това обяснява всичко.

— Какво обяснява?

— Очаквах те по-рано.

Пушката смени рамото.

— Той като че ли смяташе, че някой го следи.

— А каза ли ти кой?

— Ако трябва да съм честен, не разбрах много от това, което ми наговори. Поне тогава. Беше страшно нервен. Изглеждаше притеснен.

В началото не беше такъв.

Стигнахме до стоманена врата и Стюарт набра някакви цифри на панела до нея. Чу се звън, вратата изщрака и той я отвори. Още празни офиси. Някои дори недовършени. Десетина голи кутийки.

Втренчих се в тази пустош, после в Стюарт и в пушката му. Той винаги бе имал страховит профил — кокалест и издаден, сякаш у него имаше процент-два повече неандерталско наследство, отколкото при останалите, и всичкото се беше озовало на лицето му. Изглежда, годините бяха направили тази тенденция по-явна. Широките му рамене като че ли запушиха вратата, докато влизахме в следващото помещение.

— По дяволите, какво е станало тук?

— Първите няколко години се разраствахме много бързо — каза той. — Може би твърде бързо. Имахме нужда от пространство, затова купих това място. По едно време имахме сто и трийсет служители.

— А къде са те сега?

— По плажовете, надявам се. Господ знае колко им платих.