Тед Косматка - Потрепващите

— Платил си им?

— Да, за да изкупя акциите. Няма да им се наложи да работят и ден повече, освен ако не го желаят, разбира се. Помниш ли Лиза и Дейв?

— Да.

В ума ми проблеснаха две лица. Дипломанти, които бяха част от първоначалния екип.

— И двамата си взеха парите и поеха на изток.

Огледах пак хаоса. На мен не ми приличаше на ранно пенсиониране. Приличаше ми на масово преселение. На бягащи към спасителните лодки хора.

Опитах да се сетя и за други имена. За хора, които познавах от онова време. Опитах да си представя как се е разраствала компанията до 130 души. Като балон. А после се е спукала.

— Как е жена ти? — попитах.

— Не бих могъл да знам.

В гласа му нямаше горчивина. Просто излагаше факта. Все едно го бях попитал за времето в ден, в който не е излизал навън.

— Съжалявам да го чуя. Откога?

— От година. Може би малко повече. Адвокатите приключиха развода преди месеци. Аз доста ги улесних. Тя получава всичко останало, а аз — това.

Описа с жест изоставеното си кралство.

— А как са сестра ти и майка ти?

— Сестра ми е добре. Мама почина преди няколко години. Инсулт.

— Моите съболезнования.

Той обърна лице към мен.

— Виж, Ерик, съжалявам, че нашите отношения приключиха така. Казах неща, за които… но бяха трудни времена.

— Няма проблем.

— Наистина…

— Сериозно, Стюарт — прекъснах го аз. — Всичко е наред.

Не бях дошъл да ровя в стари рани. Огледах се, търсех начин да сменя темата.

— Кога затворихте?

— Не сме затворили.

Като видя объркването ми, Стюарт продължи:

— О, ти си помислил…

— Ами тук изглежда малко… запуснато.

Той се засмя.

— Може и така да се каже.

— Какво стана?

— Ела — каза той.

Преметна пак пушката на рамо и ми даде знак да го последвам.

— Нека ти покажа.

Поехме надолу по някакво стълбище.

— Как те намери Сатвик?

— Не е било трудно. Каза, че видял адреса във фирмения каталог. Все пак не сме нелегални.

— Не ми е споменавал, че ще идва тук. И думичка не ми е казвал за това.

— А ти уведомяваш ли приятелите си къде ходиш?

— Не е казал и на жена си.

Отново погледнах към пушката и осъзнах, че вероятно говоря с последния човек, който е видял Сатвик. Реших да насоча разговора отново към причината да дойда тук.

— Чувал ли си за компания на име „Инграм“?

— Звучи познато, но не мога да се сетя.

Спрях, извадих листа и му го подадох.

— А наградата „Откритие“?

— О, сега си спомням.

Прегледа листа и ми го върна.

— Интересен списък, доколкото виждам.

— Досегашните победители.

— Значи „Инграм“ стоят зад наградата?

Той продължи да върви и аз го последвах.

— Така е, и точно затова дойдох. Видях, че са се интересували от нашите разклоняващи трансформации.

— Да, те идваха тук. Беше преди четири години и не мина добре. Странна ситуация. Дойдоха цяла група костюмари и казаха, че сме били финалисти за награда, за която не бяхме кандидатствали. Разпитваха много за работата ни.

— Финалисти?

— Да, точно това ме смая. Кой ни е избрал за финала? Та нашата работа беше поверителна — или поне трябваше да бъде. Така и не разбрах как са чули за нея. След известно време ми хрумна, че една награда е страхотен претекст да надникнеш в технологията на конкурент.

— Имаш предвид шпионаж.

— Може би.

— И какво стана?

— Първо се спогаждахме, но аз не исках да им покажа всичко. Те не останаха много доволни. И накрая си тръгнаха.

Излязохме от стълбището и прекосихме празен етаж до другия край на сградата, където стигнахме до второ стълбище. То изглеждаше като скорошна модификация — груба метална спирала, която се спускаше през дупка в пода. Последвах Стюарт до долното ниво, което ми се стори последно.

— Колко етажа притежаваш?

— Сега сме на четири етажа. Купих ги на изплащане от другите компании.

— И всички стоят празни?

Той кимна.

— Да, в общи линии. Все още има няколко компании на първия етаж.

— Защо си купил етажите и си ги оставил празни?

— Трябваше ни буфер.

— За какво?

— За това — рече той.

Минахме по къс коридор, после през черна врата в тъмна стая. Тук нямаше прозорци — само синьото сияние на монитори и електроника по отсрещната стена.

— Той се появи също като теб — каза Стюарт. — Твоят приятел Сатвик. Качи се с асансьора горе и се представи. Каза, че го познаваш, затова го оставих да говори.

— Защо е дошъл?

Гласът ми звучеше някак кухо и аз осъзнах, че стаята е много по-голяма от очакваното.