Тед Косматка - Потрепващите

Има и други спомени. Огледалото в спалнята на родителите ти, изградено от широки квадрати, залепени за стената правоъгълници и когато се погледнеш в него, виждаш едно начупено на квадратчета момче. Дете на парченца, на десетина малки кутийки, винаги леко разместени, можеш да преместиш малко крака, така че да промениш ъгъла, от който се виждаш, и лицето ти да пасне добре в едно огледало, рамото ти в друго, ръцете в трето, пълно разграфяване на твоето същество.

И още един спомен: седя нощем до прозореца и чакам татко да си дойде. Мама влиза и пита:

— Какво има?

Нямам думи, с които да й обясня. Просто неизречим страх. Тревога, че някой ден татко няма да се върне.

Мама никога не се тревожеше. Никога не помнеше лошите времена.

Паметта й беше нейно собствено изобретение. Като суперсила. Гъвкава. Мама умееше да вярва, в каквото имаше нужда да вярва. Като око, което разкривяваше формата на реалността — контролираше спомените си, както тибетски монах контролира пулса си. И все пак понякога казваше неща, които те карат да замръзнеш — стряскащи прозрения.

— Остеопорозата е адаптивно състояние — обяви тя един следобед. — Продължителността на живота спада с всеки два сантиметра ръст над метър и осемдесет. Когато остаряваш, остеопорозата скъсява разстоянието, което кръвта трябва да измине по кръвоносната система, и така се подпомага работата на сърцето.

След години се върнах към това и не намерих нищо подобно в литературата. Беше нейна идея.

Тя изобретяваше и думи. Те се ронеха от устата й като златни монети. Думи, които трябваше да ги има. Думи като Кръговат. Сарказмичен. Инглациране .

— Инглациране ? — попитах аз.

— Когато затваряш враговете си в лед — обясни ми тя.

Успях само да кимна. Разбира се.

И още една: след като получи резултатите ми от изпита, тя протегна ръка, докосна косата ми и рече:

— Моето умно момче. Моят математик.

Сестра ми само клатеше глава. Добрата. Разумната.

В мотелската стая аз посегнах към телефона. Набрах цифрите — всички, освен последната. Пръстът ми увисна над бутона.

Късно е, казах си. Сигурно вече си е легнала. А и какво щях да й кажа? След всичко случило се в Индианаполис дали щеше да ми повярва?

Чувах въпроса й, гласът й се извисява: „Как така ще изгори сградата? Ерик, какво си направил ?“

Какво направих?

Опитах да си представя отговор на това. И оставих телефона.

Папката се криеше в средата на купчината вестници и писма, които Джереми ми даде. Вероятно дори не я беше забелязал — само я е грабнал с останалото от пощенската ми кутия.

Папката беше тънка. Бежова. Разпознах небрежния почерк на корицата: Това е информацията за Брайтън, която поиска.

Изпращаше я Машината за точки. Съвсем го бях забравил. Нима само преди дни го бях помолил да се разрови?

Вътре имаше бележка и няколко фотокопирани страници.

Ерик,

Не можах да открия много, но се обадих тук-там, пуснах връзки и само това успях да изровя.

Накратко: Брайтън е призрак. Няма дата на раждане. Няма последен адрес. Името му се появява в базата данни едва през 92-ра, и то единствено в регистрацията на фирма. Консултантска фирма, наречена „Инграм“. Покупко-продажби, корпоративни инвестиции, точно както той каза. Но е прекалено добре финансирана. Нищо особено интересно, освен едно, и доста трудно се добрах до него. Те осъществяват контрола при наградата „Откритие“. Сигурно си чувал за нея. Е, това е, съжалявам, че не открих нищо повече.

Да, бях чувал за нея. „Инграм“ бяха една от групите, които предлагаха пари на изследователи, занимаващи се с важни проблеми в математиката и науката като цяло. Както ЕксПрайз в аеронавтиката и „Милениум“ в математиката, наградата „Откритие“ и подобните й се смятаха за начин да се подкрепят иновациите.

Обърнах страницата и видях списък с правила и критерии. Стотици хиляди долари се изплащаха за изследвания в широк научен спектър. Повечето в областта на физиката и компютърните науки. Трима победители за последните седем години. На следващата страница бяха имената на спечелилите. Под тях данни за проектите, които са били разгледани. Тогава по гръбнака ми плъзна тръпка.

Понякога след прекаран в морето ден с татко аз намирах мама в трапезарията, работеше по тезата си. Така я наричаше, тезата, сякаш ставаше дума за едно-единствено нещо, макар че тя все нарастваше, а темата все се променяше.

— Видя ли китове?