Тед Косматка - Потрепващите

Колата на Джереми се появи след няколко минути.

— Господи, Ерик — бяха първите му думи.

Лицето му беше зачервено. Никога не го бях виждал толкова разстроен.

— Трябва да разберем кой го направи.

Качих се в колата му и затворих вратата. Той заговори бързо, осведомяваше ме за всичко случило се. Думите му се изливаха в неспирен поток — вече бил говорил с ченгетата, вече бил говорил със застрахователите и инспектора от пожарната и се срещнал с големите шефове.

— Наемаме нова охранителна фирма за лабораторията. Денонощна охрана. Това не биваше да се случва. Трябваше да засилим сигурността още след първата заплаха.

Той вече беше свързал двете събития. Заплашителните писма и пожарът. И защо не? Изглеждаше близко до ума.

Попита ме за обаждането от лабораторията и аз му разказах цялата история, от начало до край.

— Наистина си скочил от покрива?

— Да.

— Господи!

Поклати глава.

— Пишеше го в полицейския доклад, но аз реших, че е станало някакво объркване. Това са два етажа.

— Само един етаж е до покрива на бараката.

— А и тази жена, дето те издърпала от огъня. Никога ли не си я виждал?

Кой знае защо в ума ми се появи пак дъждобранът и една друга нощ преди няколко месеца. Силует на паркинга пред моя мотел.

— Не зная. Мисля, че не съм я виждал.

— Не си видял и Сатвик? Само колата му?

Ченгетата ме бяха попитали същото. Сърцето ми се сви.

— Само колата му. Е, явно това означава, че не се е появил.

Бях се надявал, че Джереми пази добрата новина за накрая, но още преди да отговори, разбрах, че няма добри новини.

— Нямам представа къде е.

— Ами жена му?

— Доколкото знам, никой не се е чувал с него.

След това замълчахме, пътувахме в тишина. Последните му думи още висяха между нас. Ако досега не беше притеснен за Сатвик, явно вече беше.

Когато наближихме града, Джереми попита:

— Къде да те закарам? Забравих да те попитам.

— У дома — отвърнах и му обясних посоката.

Още няколко километра се изнизаха в тишина. Когато колата стигна до отбивката към моя мотел, видях фламингите.

— Още ли живееш в тая дупка?

— Харесва ми.

— Това място ти харесва?

Не изглеждаше убеден.

— И плъховете не го харесват.

— Евтино е.

— Тогава защо, по дяволите, ти плащам толкова много?

— И аз това се чудя.

Джереми вкара колата в полупразния паркинг и спря.

Погледнах към вратата на моята стая — втория етаж, в дъното, близо до стълбите, но когато посегнах към дръжката на колата, се поколебах. Не исках да излизам и да се изправя пред тази стая съвсем сам.

Джереми като че ли усети това.

— А ти как си?

— Аз ли?

— Ами пожарът. Как се чувстваш сега?

— Добре съм.

Но знаех какво има предвид и какво всъщност ме пита. Ще откача ли като в Индианаполис, ще започна ли пак да пия твърде много и ще направя ли нещо безумно?

— Нали разбираш… не биваше да става така — рече той, взираше се през предното стъкло на колата. — Трябваше да е лесно, като едно време. А те взеха, че изгориха сградата.

— Съжалявам.

И наистина съжалявах. Аз му бях стоварил всичко това на главата. Въпросите. Вниманието. Спомних си за заснеженото шосе и усетих отново поднасянето на гумите по леда.

Той ме погледна.

— Не исках да кажа това. Ти няма за какво да съжаляваш. Просто трябва да си починеш. Колкото е необходимо.

— Не ми трябва…

— Платен отпуск — прекъсна ме Джереми. — Поне седмица или две. Може и по-дълго. А, това ми напомня…

Протегна се към задната седалка, взе малка купчинка вестници и пликове и ми ги подаде.

— Позволих си да изпразня пощенската ти кутия.

Втренчих се в купчината писма в ръцете ми. Предимно реклами, вестници, пликове с различна големина.

— Между другото, платеният отпуск е заповед. От горе. Само няколко седмици, докато овладеят положението.

Кимнах. Няколко седмици. Това можеше да означава най-различни неща. Запитах се дали вече съжалява, че ме е наел.

— Какво каза сестра ти, когато й се обади? — попита ме той.

— Нищо особено.

He излъгах съвсем, но внезапно в колата ми се стори твърде тясно. Посегнах към дръжката и отворих вратата.

— Благодаря, че ме докара.

Той ме изгледа.

— Не си й се обадил, нали?

— Не исках да я тревожа.

— Трябва да й се обадиш.

Завъртя ключа и запали двигателя.

— Тя вече се тревожи.

Сестра ми. Толкова прилича на мен и все пак съвсем различна.

Невероятно е какви неща ни се изплъзват. Други спомени остават, като неясно бръмчене в ума ни. Звукът от фурната в притъмняла къща. Това е просто усещане, подобно на транс, докато близките ти спят в стаите по коридора — сякаш в този миг всичко е наред и винаги ще бъде — един случаен миг, в който всичко е хубаво.