Тед Косматка - Потрепващите

— Когато баща ти се върне, пак ще плаваме. Баща ти ще ни отведе покрай носа.

Кимам. Хващам ръката й.

Накрая ставам. Мари ме дърпа за лакътя.

— Време е да тръгваме — казва тя, но мама още ме гледа.

— Не забравяй за евкалипта. При тази нилска треска това може да спаси много хора. Чуваш ли ме, Ерик?

— Трябва да тръгвам, мамо.

— Чуваш ли ме?

— Да, чувам те.

— Не ми харесва да живея тук сама — казва тя и очите й внезапно се проясняват, стават зорки и това е най-лошото. По-лошо от всичко останало.

— Искам той да се прибере у дома.

Трясък на врати. Цялото ми тяло се разтърси, когато носилката премина през прага.

По тавана се нижеха светлини. Бях в някакъв коридор.

Един мъж с брада се наведе над мен и светна с нещо малко в очите ми. Лекарят от спешното.

— Зениците се свиват нормално — рече той. — Няма кървене.

Поглежда ме с успокояваща усмивка.

— Как се чувствате, господине? Някакви болки?

— Главата ми.

Коридорът стигна до приемната.

— Сложете го в шеста стая — вика някой.

Леглото пое в нова посока. Внезапно видях завеса от едната страна, а от другата — стена. Леглото спря.

— Пристигнахме — каза една сестра.

От тавана висеше телевизор.

Помислих си за Сатвик. Ако не бях аз, той още щеше да работи по своите интегрални схеми. Помислих си за гланца за устни на дъщеря му.

— На колко сте години? — попита лекарят.

— Трийсет и две.

— Дата на раждане?

— Девети януари.

— Кой ден сме днес?

— Сряда.

Отговорите идваха бързо.

— Какво се случи?

— Не зная.

Пак се замислих за Сатвик и за колата му на паркинга.

— Наистина не зная.

Включиха ми система и ми направиха рентгенови снимки.

— Късметлия сте — каза лекарят, докато увиваше ръката ми с бяла марля. — Тези изгаряния ще болят, но са предимно първа степен, затова ще заздравеят бързо и няма да останат белези. Големият риск е от инфекция, трябва да са чисти и да приемате антибиотици.

— Докараха ли някой друг? — попитах аз.

Лекарят ме погледна, докато отбелязваше нещо в картона ми.

— Днес беше натоварено.

— Не, имам предвид от същия пожар. Дойдоха ли други линейки оттам?

— Не. Докараха само вас.

Задържаха ме в болницата през нощта, за наблюдение. Получих цяла поличка с болкоуспокояващи и рецепта за още.

На следващата сутрин двама инспектори с неразгадаеми лица дойдоха при мен и започнаха да ме разпитват за случилото се вечерта. Аз им разказах цялата история, а те записаха разговора. Не използваха думата „палеж“, но споменаха, че официално пожарът се смята за съмнителен — поне докато следователите от пожарната не приключат с оценката си.

— Подпалиха го — обявих аз.

— Кой?

— Онзи, който ми се обади от лабораторията.

Разказах им за обаждането. Разказах им и за експлозията, за стълбата и как съм скочил от покрива. А после им казах и за жената.

Това събуди интереса им.

— Познавате ли я?

— Не, никога не съм я виждал.

— Опишете я.

Записаха си всичко и после започнаха да питат за Сатвик. Казах им каквото знаех, което не беше много. След пет минути като че ли сметнаха, че разполагат с всичко необходимо.

— Много ни помогнахте. Ще ви държим в течение. Обгорената ми ръка пулсираше, а главата ми бумтеше. Все още ми беше трудно да съобразявам, мислите ми като че ли се движеха в колонка и онези отпред не искаха да дадат път на останалите. Пълна каша.

Джереми се обади малко преди часа за посещения. Искаше да ме откара веднага у дома, но го помолих да изчака, докато лекарят ме изпише.

— Трябва да се махна оттук — казах му и след сякаш безкрайни бюрократични условности, докторът подписа и аз вече можех да си тръгна.

Една сестра забута инвалидната ми количка до изхода, а когато се възпротивих, ми каза:

— Съжалявам, политика на болницата.

— И каква е точно тя?

— Вкарали са ви тук на носилка, изкарваме ви пак на колелца.

— Но що за политика?

— Просто така стоят нещата.

Каза го с такава авторитетност, сякаш говореше за някоя от най-дълбоките тайни на Вселената. Как са свързани две частици? Ами просто така.

— Нали смисълът на болницата е да пристигнеш болен, а да си тръгнеш здрав — отбелязах аз. — От пазарна гледна точка изкарването на пациентите с инвалидни колички не вдъхва особена увереност.

Сестрата измърмори нещо под нос и ме остави с количката до изхода. Аз си проверих телефона и видях няколко съобщения на гласовата поща, но не бях в настроение да ги изслушам. Изключих го.