Тед Косматка - Потрепващите

Изминах няколко крачки по покрива, преди да се свлека на колене и да започна жадно да поемам дъх. Да вкарвам и изкарвам въздух през горящата си трахея. Буквално усещах формата на дробовете си.

Когато се изправих, светът леко се олюля и аз тръгнах към ръба на покрива, за да погледна надолу. Тогава се сблъсках с реалността на ситуацията. Намирах се на покрива на горящ склад. Покривът беше на около седем метра и половина от земята. Твърде високо, за да скоча, само че нямах избор.

Още една експлозия разтърси сградата под краката ми, последвана от дълбок тътен, като рев на дракон. Помислих си за всичкото онова оборудване долу. Кой знае какви материали горяха? Поне електронните микроскопи бяха на сигурно място в главната сграда. Там бяха и жабите на Машината, както и хиляди офиси. Дори складът да идеше по дяволите, „Хенсън“ щяха да продължат.

Обърнах се и видях, че от люка, през който бях излязъл, се издига дим. Пожарът се разпространяваше.

Трета експлозия разтърси покрива под краката ми като ударен с бейзболна бата и този път успя да ме събори. Чу се трясък на стъкло, а димът блъвна от сградата през строшените прозорци. Жегата се засилваше. Изправих се и тръгнах към другия край на покрива, усещах как катранът лепне под обувките ми, започваше да се топи. В средата на покрива вече се оформяше лека вдлъбнатина, затова промених курса по пътя си към ръба.

В далечината завиха сирени.

Вдлъбнатината ставаше все по-дълбока. Всичко се случваше твърде бързо. Пред очите ми средата на покрива като че ли се изсули надолу, първо само няколко метра, но после отворът се разшири — черна дупка, през която се надигаха блещукаща жега и черен дим — и аз осъзнах, че май нямам време да чакам пристигането на пожарната.

Хукнах към ръба на покрива, за да се отдалеча възможно най-много от централната му част. После си спомних за пристройката. Бях виждал хората от поддръжката да вкарват там косачките — малка барачка, залепена за гърба на склада.

Щом най-сетне стигнах края на покрива, бързо се надвесих над ръба.

Да, тук беше.

Под мен се виждаше сребрист правоъгълник. Скосен покрив, от който ме делеше почти цял етаж, но пък щях да оцелея.

Прецених отново разстоянието и прекалибрирах очакванията си.

Вероятно щях да оцелея.

Зад барачката имаше бетонна площадка, дървени палети и контейнери за боклук.

Обърнах се да огледам покрива, търсех нещо, което да използвам.

Сега сирените виеха по-силно, защото колите навлизаха на територията на института. Пламъци озаряваха небето през счупените прозорци долу. Пожарникарите нямаха представа, че съм на покрива, а аз не исках да рискувам да го прекося отново към предната част на сградата, откъдето можеха да ме видят.

Не, това не беше пожар; това беше истински ад. Пламтяща пещ. Жегата вече пърлеше краката ми. Времето ми изтичаше.

Наведох се от ръба на покрива.

Огледах стената на склада, като търсех нещо, за което да се захвана — каквото и да е, стига да ми спестеше някой друг метър от скока.

Но нямаше.

От тази страна стената на сградата беше съвсем гладка.

В мрака зад мен разцъфна светлина и аз извърнах глава да погледна. В покрива се отваряше нова дупка, близо до предната част. Жегата се засилваше. Нямах време.

Плъзнах се от ръба и увиснах във въздуха, краката ми ритаха в нищото.

паси ме наклонът на ламаринения покрив под мен, защото превърна инерцията ми във въртеливо движение.

Приземих се на леко присвити крака и коленете ми веднага поддадоха. След това се стоварих на задник и се превъртях по наклонения покрив — раменете и главата ми отскочиха от ламарината и пред очите ми лумнаха звезди, докато краката ми се премятаха отново и отново, а аз летях надолу. Едва успях да мерна дървените палети, които се устремяваха към мен. Стоварих се тежко — с ръцете напред, за да предпазя главата си — и след това на дясната си страна със силен трясък сред разтрошено дърво. Ударът разтърси цялото ми тяло и въздухът излетя от дробовете ми, докато се търкалях ли търкалях и най-сетне спрях.

Усещах жегата на огъня.

Студена ръка на челото ми. Не разбирах нищо.

Сирените виеха по-силно. Над мен пламъците се издигаха към небесата. Складът. Какво правех при склада? В главата ми беше пълна каша. Спомних си паркинга. Колата на Сатвик.

— Къде е Сатвик?

— Шт — чух глас.

— Къде съм?

— Не ставай — изрече женски глас. — Парамедиците идват.