Тед Косматка - Потрепващите

Бавно направих крачка назад.

И тогава целият свят се разпадна.

Усетих тътена с костите си.

Ударната вълна го последва и ме откъсна от пода.

Паднах и всичко притихна. Всичко. Нямаше дори звън в ушите, а лицето ми лежеше на студените плочки на пода…

Моята баня. Светлината на утрото се изливаше в нея — гладка твърда повърхност до бузата ми, като в сън. Опитах се да вдигна глава към порцелановата чиния, за да повърна отново, но не можех. Толкова добре ми беше на пода, който беше хладен, а въздухът бе много горещ — ето, звънът в ушите започна. Звъняха толкова силно, че не можех да мисля.

Отворих очи и видях сияние. Отломки от срутена стена. Оранжеви пламъци някъде назад. Опитах се да мисля, но нищо не разбирах. Намирах се в склада, а не в моята баня. Закашлях се — разкъсващ хрип, — когато болката се стрелна през гърдите ми. Отначало помислих, че ребрата ми са счупени. След тежко падане настъпва миг, в който тялото се опитва да разбере дали ще живее. Първите глътки въздух. Сърце, което продължава да бие, или не. Кости, които се движат плавно или строшените парчета застъргват едно в друго.

Още лежах на пода, когато огънят разцъфна около мен.

Всичко се размаза пред очите ми — сияещи ореоли забулваха зрението ми.

Потреперих и затворих очи. Когато ги отворих, всичко още потрепваше.

Опитах да се преобърна и тялото ми се раздвижи — не ме болеше по-малко, но не ме болеше и повече. Положих ръце на плочките в опит да се изправя, да дам някакви признаци на живот — и светлината като че ли се разрасна и разпространи. Ярки оранжеви пламъци. А над тях и от тях се вдигаше черен дим.

После кашлицата ме задави отново, защото димът се закълби около мен, и аз мислех само за едно — пожар. Господи, изчезвай. Но тялото ми като че ли не работеше.

Димът се сгъсти, а огънят съскаше и пукаше. В този миг се включи противопожарната система. Но сякаш напразно.

Отново опитах да се изправя и точно когато коленичих, водата рукна, измокри дрехите ми и изпълни въздуха със задушаваща влага. Надигнах се на един крак. Дробовете ми горяха. Очите ми горяха. Не виждах нищо, а по страните ми се стичаха сълзи.

Запрепъвах се към отворения офис, затръшнах вратата след себе си и опитах да си поема дъх. Съблякох ризата си и запуших с нея процепа на прага, за да не влиза дим. Избърсах очи с опакото на дланите си, но паренето продължаваше. Що за огън беше това? Какъв ли беше катализаторът?

Отидох до прозореца, но той не се отваряше. Единичен стъклен панел, без панти и резе.

Мамка му! Нечупливо стъкло.

Поех дълбоко дъх, за да се успокоя. Трябваше да помисля. Усещах как въздухът се нагрява все повече. Отворих вратата и хукнах надясно, пришпорван от пламъците. През пелената от сълзи видях в другия край врага с надпис „Сервизни помещения“, или поне така ми се стори.

Напипах дръжката и се гмурнах вътре. Тук най-сетне въздухът беше хладен и свеж. Единственият звук беше накъсаното ми дишане. Извадих мобилния от джоба си, отворих го, за да ми свети, и зеленото му лице озари мрака.

Намирах се в тесен сервизен коридор, който минаваше зад офисите и като че ли продължаваше по дължината на цялата сграда. Вървях бързо. Тук въздухът беше по-чист, но все пак миришеше на дим. Дори в изолирания коридор температурата започваше да се покачва. Пръскачки или не, сградата си гореше.

Подминах дълга редица електрически табла, заобикалях тръби и кабели. Когато стигнах до края на коридора, се озовах пред друга врата. Зад нея чувах огъня като далечен прибой — пращеше и пукаше, подобно на статично електричество.

Докоснах стоманената врата и бързо отдръпнах ръката си. Нямаше как да изляза оттук. Огънят се разпространяваше по-бързо от очакваното.

Озърнах се, търсех друг изход, начин да се измъкна, и тогава забелязах стълбата, закачена за стената. Насочих мътното сияние на телефона нагоре и видях, че стълбата се губи в мрака над главата ми. В тъмен тесен тунел.

Нямах друг избор, затова започнах да се изкачвам по нея. На върха й имаше платформа и още няколко стъпала, които водеха към стоманен люк на тавана. Блъснах го с рамо, но не поддаде.

Заблъсках по-силно, пот се стичаше по лицето ми, а люкът не помръдваше.

Свлякох се на платформата, като едва си поемах дъх. Отдолу вече се надигаше задушлив дим, когато насочих телефона към люка и видях дръжката — прост стоманен лост. Проклех се за глупостта си и го дръпнах, а люкът се отвори със силно дрънчене. Издърпах се през него и внезапно се озовах под нощното небе, а въздухът беше толкова чист и сладък, че не можех да повярвам.