Тед Косматка - Потрепващите

Ръката му посегна под бюрото. Съвсем леко движение.

— Но понякога — продължи той — ми се ще да можех отново да стана невярващ.

След миг вратите се отвориха и аз разбрах, че е натиснал бутона на системата за сигурност. С това нашата среща беше закрита.

— Ще изнеса онази проповед, както поискахте — рече той. — Но сега е време да си вървите.

Четирима огромни мъжаги влязоха в стаята. Две плешиви глави, две моряшки подстрижки.

Робинс се обърна към тях.

— Изпратете господин Аргус, ако обичате.

По-едрият с моряшка подстрижка сложи ръка на рамото ми.

Първата ми реакция беше да се възпротивя, но станах.

— Пак ще се чуем — обещах аз на Робинс.

— Господин Аргус, със съжаление трябва да кажа, че много се съмнявам в това.

Обаждането дойде след четири дни. Събота следобед, тъкмо когато светлината започваше да издължава сенките зад прозореца на мотелската ми стая. Бръмченето ме стресна — внезапно сияние от масичката, където бях оставил телефона.

Изжужа точно два пъти, после затихна. Погледнах екрана. Пропуснато обаждане.

Не познах веднага номера. Беше с местния код. Изглеждаше ми познат, но не излизаше в контактите ми.

Тогава осъзнах защо. И се втренчих в екрана.

Номерът ми беше познат, но никога не бях звънял на него, защото беше на служебния ми телефон.

Сковах се.

Обадих се на номера, но отговор нямаше. Собственият ми глас, записан някога и забравен, изрече: „Не съм в кабинета си, но ако оставите съобщение, ще ви се обадя“. Позвъних отново. И пак. Пет пъти през следващата една минута, или може би две, докато се обличах, но така и не получих отговор. Само моят глас в другия край на линията.

Не съм в кабинета си, но ако оставите съобщение.

Не съм в каби…

Не съм в каби…

Започнах да намразвам звука на собствения си глас. Помислих си дали да не се обадя на Джереми, но какво да му кажа? Че съм получил обаждане от лабораторията в събота следобед и някой мистериозно е затворил? Какво да направи той в случая? Хората често ходеха в лабораторията през уикенда. За такива неща не се обаждаш на полицията. Или пък се обаждаш, като се има предвид всичко случило се. Вероятно самият Джереми беше звъннал, защото се отбил в службата.

Наплисках лицето си с вода в опит да прочистя главата си.

Опитах да си представя кой може да е звънял — от моя телефон, седнал на моя стол, набира моя номер — и само един човек ми идваше на ум. Той се беше обадил, не Джереми.

Но защо се обажда от лабораторията? Защо не използва мобилния си? След толкова дълго мълчание защо ще звъни от телефона на работа? Не виждах смисъл. Освен ако се опасява, че могат да го проследят. Или пък Джереми беше прав и наистина си е изгубил телефона. Може би телефонът в лабораторията е първият, който му е попаднал. Но защо затвори?

Третият вариант беше изобщо да не е звънял Сатвик.

Отворих брезентовата торба, зарових вътре, извадих пистолета и го претеглих на дланта си. Някои неща са непоправими, направиш ли ги, няма връщане.

Проверих барабана — беше зареден.

Но за такова нещо човек трябва да си има доверие. Зърнах се в огледалото над тоалетката. Рошава кестенява коса. Четвъртитото ми лице бе отслабнало, а очите с тежки клепачи бяха твърде неспокойни.

Увих пистолета в стар чифт сини дънки, прибрах го отново в брезентовата торба и я сложих в сейфа в дрешника.

Намерих обувките си и тръгнах към вратата.

Поех към лабораторията по залез, телефонът лежеше на седалката до мен. През деня беше валяло и пътищата още бяха мокри. Включих чистачките, за да се борят със струите, които вдигаха другите коли. Пристигнах в лабораторията точно когато слънцето се скри и малката жълта лампа на паркинга за посетители светна. Продължих по извитата алея и заобиколих отзад.

Когато я видях, сърцето ми ускори ритъма си. Колата на Сатвик беше спряна в средата на паркинга. Неговият сив седан. Едва не изкрещях.

Паркирах до нея и слязох. Тръгнах към старото субару и докоснах капака, както бях виждал да правят ченгетата. Той още беше топъл под дъждовните капки.

Насочих се към главната сграда и извадих картата си, за да отворя вратата. Прекосих фоайето, после тръгнах по стълбите към втория етаж.

Коридорите отпред бяха добре осветени, но по-навътре в сградата трябваше да разчитам на оскъдното зарево на залеза.

— Сатвик! — извиках. — Тук ли си?

Не получих отговор.

Беше се обадил от кабинета ми, но реших да проверя първо в неговия.