Тед Косматка - Потрепващите

Взирах се внимателно в него. Исках да разбера истината, макар и неизречена, но той или беше много добър актьор, или наистина не знаеше нищо за Сатвик. Реших, че ще е най-добре да продължа с директния подход.

Извадих един лист от задния си джоб и го хвърлих на бюрото му. Той не посегна веднага към него.

— Получаваме такива в лабораторията — казах аз. — Вероятно са от ваши последователи.

Той разтвори листа и прочете написаното. Раздалечените му кафяви очи се вдигнаха към лицето ми. Сгъна отново листа и го плъзна по бюрото към мен.

— И защо някой мой последовател ще прави подобно нещо?

— Заради експеримента — отвърнах. — Получаваме такива заплахи от месец, месец и нещо. Някои са доста по-гадни.

Той посочи към едно от креслата пред бюрото си.

— Моля, седнете.

Потънах в меката червена кожа. Имах чувството, че се качвам в спортна кола. Това кресло вероятно струваше месечната ми заплата.

— В интервютата, които дадохте, казвате, че имало недостатък в механизма на експеримента.

— Да.

— Но не е имало никакъв недостатък, нали?

— Затова ли дойдохте, да получите признание? Наистина ли имате нужда от него? Видели сте клиповете в интернет.

— Да, видях ги.

— Както и целият свят. Използваме думата „недостатък“, когато говорим за експеримента, но всъщност има по-подходяща дума, разбира се — катастрофа . Горчиво съжалявам, че изобщо чух за тази ваша кутия. Тя причини единствено неприятности.

— Значи е възможно някой ваш последовател да си го е изкарал на Сатвик. Или дори вие самият.

Робинс се засмя.

— Защо, за Бога, ще го правя? Какво ще постигна?

Свих рамене.

— Не ви харесаха резултатите от кутията.

— Е, не ми харесаха, да, но вече нищо не мога да сторя. Котката избяга от торбата, така да се каже. И изчезването на вашия приятел няма да я върне. Всъщност, ако наистина му се е случило нещо, това само ще привлече внимание към този тъжен епизод, който е най-добре бързо да бъде забравен. Много бих искал възможно най-скоро да затворя тази книга.

Спомних си последния път, когато с него говорихме за книги. Вече го нямаше уверения, упорит Робинс, когото бях чул по телефона преди месец. Този мъж беше смирен. В отстъпление. Нещата се бяха променили.

— Казахте, че всички се нуждаем само от една книга, стига тя да е правилната.

Професионалната му усмивка повехна.

— Понякога създателят ни отказва отговори, за да можем да докажем вярата си. Или поне така си мислим.

— Интересно предположение.

— И все пак само с него разполагаме. Понякога обаче, в най-мрачните си часове, се чудя дали не сме предмет на някаква шега.

— Това не е шега — казах аз. — Приятелят ми изчезна.

— Дори се чудя, от време на време, дали шега не е твърде мека дума. Може би номер е по-подходяща. В много отношения на вас трябва да благодаря за тежката духовна криза, в която се намирам през последния месец.

— На мен?

— След експеримента изпаднах в духовна криза — каза той. — Чудех се защо Бог ще създаде деца, които нямат души? Каква може да е била целта му? А въпросът, който ме държеше буден нощем, е: В какво ще се превърнат тези деца?

Това беше въпросът, по който усилено се опитвах да не разсъждавам. Вероятно същият въпрос, който бе накарал Сатвик да поеме на път.

— Не дойдох тук да обсъждам с вас теологията.

Той махна пренебрежително с ръка.

— Всичко е теология, всичко или нищо. Кажете, смятате ли за странно, че свободната воля е фокус както на религията, така и на физиката?

Не отговорих и Робинс се облегна в стола си.

— Това е Монтезе — каза той и посочи картината на стената срещу бюрото.

На голямо платно бе нарисувана сцена в червени и кафяви нюанси, момиче седеше на каменна стена, а на заден план се издигаше огромна катедрала. Кръстът на върха на камбанарията хвърляше дълга сянка над града. Красива картина. Момичето беше тъжно и впечатляващо.

— Осемнайсети век — каза Робинс. — Художникът се е самоубил на двайсет и осем години. Донякъде това е причината картините му да са толкова ценни; защото са малко. Понякога е опасно да си талантлив и отчасти затова стоя далече от изкуството; но пък какво ли е при върховния създател? Защо, когато хората се опитват да проумеят божествените причини… защо винаги допускат, че Бог е разумен?

Отначало приех въпроса за риторичен, но той чакаше отговор. Нямах такъв. Няма отговори на това.

— Така че вероятно е глупаво да се питаме защо нашият създател е направил нещо. Може би няма никаква логика. Може би древните източни философи са задавали правилните въпроси. Не защо . А само какво . Какво има под лъскавата патина? Нима всичко е просто изобретение на нашите собствени възприятия? Дори атомите са неуловима мъгла — празнота в празнотата, в която всички ние сме се накарали да повярваме.