Тед Косматка - Потрепващите

Лицето й изпълваше тесния процеп.

— Джон — казах аз.

Тя остави вратата да се отвори, след като се обърна и тръгна навътре. Нямаше думи. Все още.

В леглото тя облегна топлата си буза на рамото ми. Казах й за Сатвик. За обаждането от жена му.

Тя лежеше и мълчеше. В мрака беше просто силует. Извивка на хълбока.

— Вече имам кошмари всяка нощ — казах аз.

— Ще отминат.

— Какво знаеш за сънищата?

Тя чу в гласа ми истинския въпрос.

— Звук и докосване — отвърна. — Но си спомням какво е да сънуваш в образи. Беше толкова отдавна, че не съм сигурна дали наистина съм сънувала така или съм сънувала, че сънувам така. Вероятно е едно и също.

— Вероятно.

— Днес в лабораторията дойде още едно заплашително писмо. Чух Джереми да говори за него в коридора.

Сенките се раздвижиха. Не я виждах, но усещах ръката й на гърдите си.

— Е, и какво сънуваш? — попита ме.

— Никога не го помня.

— Пазиш тайните си. Не те виня.

— Мислиш ли, че той е добре.

Тя не отговори много време.

— Ще се върне. Мисля, че просто е изгубил пътя.

— Влез.

Джереми седеше на бюрото си с химикалка в ръка, а пред него бяха пръснати документи.

Цяла сутрин се опитвах да измисля какво да му кажа, но сега, когато вече бях тук, не знаех как да започна.

— Мисля, че нещо се е случило — казах аз.

Джереми остави химикалката.

— Какво имаш предвид?

— Със Сатвик. Никой не може да се свърже с него; мобилният му телефон препраща обажданията на гласова поща.

— Говори ли с жена му?

— Снощи се чух с нея, тя също не може да се свърже с него. Притеснена е.

— Случвало ли се е да изчезва така?

— За няколко дни, но винаги връща обажданията.

— Не и моите — рече той и на лицето му се изписа раздразнение. — Имаш ли представа по какво работи сега?

— Изпраща доклади по факса.

— Така ли, не знаех. Не обичам да съм в неведение.

— Предполагах, че те информира.

— За нищо не ме е информирал. Поиска няколко дни, защото щял да проучва нови насоки на изследването — мисля, че точно така се изрази, — но оттогава мина много време. Трябва вече да се връща.

— Точно това е проблемът: не можем да го открием, а чух, че са получени още заплахи.

Той махна с ръка.

— Писма. Имейли. Но само от време на време.

Отвори чекмеджето на бюрото си, извади няколко плика и ги плъзна към мен.

— Групата на Робинс наистина разрови гнездо на оси. А сега, когато той се оттегли, ние го отнасяме от всички страни.

Взех пликовете и прегледах няколко от писмата. Те представляваха странна смесица. Истински фермани, написани на ръка, и къси, декларативни заплахи. Те бяха най-популярни.

Надявам се, че имаш добра застраховка.

— Ходи ли в полицията?

— Няколко пъти. Повечето писма не са наказуеми, а малкото наказуеми, разбира се, нямат обратен адрес. Все пак полицията разследва.

Прегледах още няколко писма, кое от кое по-странни. Едно беше написано с червен маркер. Друго бе спретнато напечатано. А накрая, последното, което дори не приличаше на заплаха:

Пази се от потрепващите.

Върнах ги на Джереми.

— Не ми харесва тази история със Сатвик. Мислиш ли, че трябва да се обадим в полицията?

Той вдигна вежди.

— Полиция? Имаш предвид да го обявим за изчезнал?

— Да.

— Струва ми се твърде прибързано. Особено от наша страна. Ако жена му иска да го обяви за изчезнал, това е нейно право, но аз не възнамерявам да избързвам със заключенията.

Той отново взе химикалката.

Джереми си беше такъв, знаех го. Никога не виждаше по-неприятните възможности. Беше му трудно да си ги представи.

— Вероятно си е изгубил телефона — рече той. — Ще се появи и тогава му кажи да ми се обади.

— Добре.

Станах да си вървя, но спрях до вратата.

— Има и още нещо, което ме безпокои. Онези двамата, с които ни накара да се срещнем на вечеря, Брайтън и Боаз. Помниш ли ги?

— Да, мислех да те питам за това.

— Колко добре ги познаваш?

— Управляват някакъв фонд. Явно имат силни връзки.

— Фонд?

Магическа дума в определени среди. Дума, която може да отваря врати. Нищо чудно, че бяха успели да уредят онази вечеря.

— Част са от някакъв изследователски комитет — продължи Джереми. — Или поне така ни казаха техните хора. Защо, какво се е случило?

— Ами Брайтън каза: „Нима смятате, че вариантите са само два?“. Мисля, че знаеше нещо за теста на Робинс.

— Какво може да е знаел?

— Знаеше, че той няма да получи очакваните резултати.