Тед Косматка - Потрепващите

Не това бях очаквал. Той съвсем се отнесе, затова се наложи да го върна обратно:

— Що се отнася до Сатвик, вероятно можете да направите нещо.

Той ме погледна внимателно.

— Например?

— Да поговорите с паството си.

Робинс се засмя. Дълбок баритонов смях, който нямаше край.

— Значи смятате, че ако членове на моето паство са замесени в това, те просто ще си признаят, защото аз така съм казал?

— Може би — свих рамене.

— Църквите са творения по наше подобие, както ние сме създадени по Божие подобие. От една църква паството приема само онази част от ученията, която му изнася, и подминава останалото. Щом един член на паството е толкова… краен във възгледите си, съмнявам се, че каквото и да кажа, ще успея да му повлияя. Какво смята вашият работодател за изчезването на приятеля ви?

— Предпочитат да изчакат.

— Е, вероятно имат основания.

Замълча, кафявите му очи се взираха в лицето ми. Виждах, че взима решение.

— Все пак няма да навреди да ви послушам. Една проповед, че не бива да взимаме правосъдието в свои ръце? Нещо подобно?

— Ще е прекрасно начало — отвърнах.

После реших да го подразня.

— Тази врата някакво ново изобретение ли е, или винаги работите заключен като в сейф.

На устните му плъзна безрадостна усмивка.

— Вратата е нова. Както и пазачът в двора отвън.

Той посочи към френските прозорци, но дори да имаше някого сред дърветата и храстите, аз не го виждах.

— Защо този внезапен интерес към сигурността?

— Обстоятелствата се променят. Светът се променя.

— О?

— Взираме се в онази ваша малка кутийка и колапсираме вълната. Това, което важи в един мащаб, често се отразява и в друг. Както изглежда, дори славата следва правилата на квантовата механика. Окото на публиката променя онова, което наблюдава.

— Значи и вие получавате писма.

— Да кажем само, че не цялото внимание е доброжелателно.

Усмивката му повехна.

— Това е цената, която плащаме, когато сме посветили живота си на големите въпроси.

— Като стана дума за въпроси — започнах аз… и спрях, за да намеря думи.

Имах само още една карта. Взирах се в Робинс и попитах:

— Чували ли сте за човек на име Брайтън?

Лицето му се скова при споменаването на името — мигновена промяна, но толкова недоловима, че почти можех да се престоря, че не съм я забелязал. Той поклати глава.

— Не. Не съм го чувал.

Продължавах да се взирам в него. За първи път не му вярвах.

— Преди да проведете експеримента, аз разговарях с този Брайтън и той като че ли знаеше повече, отколкото би трябвало. Сякаш знаеше, че ще откриете нещо неочаквано.

Робинс ме гледаше и мълчеше.

— Е, откъде може да знае? — настоях аз. — Какво общо има с вас този Брайтън?

— Не познавам човек с такова име.

Виждах лъжата изписана по цялото му лице и настоях отново:

— Откъде изобщо някой би могъл да знае какво ще откриете?

— Вероятно просто е предположил. Или пък вие сте го разбрали погрешно.

— Може би — отвърнах, макар да не вярвах и за секунда в това.

— Ако някой наистина е знаел — рече той, — Бог ми е свидетел — иска ми се да ме беше предупредил. Щях да избегна пресконференциите.

Робинс внезапно се изправи и аз си помислих, че е решил да сложи край на срещата, но той се обърна и тръгна към френските прозорци. Не ги отвори, а застана в кръгчето слънчева светлина, която струеше през стъклото. Загледа се навън с кръстосани ръце.

После заговори с гръб към мен:

— Знаете ли, че досега никога не съм бягал от трудностите. Винаги съм търсил нещо, което да направи вярата ми още по-ревностна. Затова и вашият експеримент ме привлече така. Мислех си, че той е отговорът.

— Отговор на какво?

— На най-стария от всички въпроси. Може би единственият въпрос, който има значение. Само това тяло ли сме? Превърнах се в експерт в коренно различни материи, които при някои хора не биха могли да обитават комфортно един и същи ум, но аз го направих и сега осъзнавам защо — защото вярата ми е слаба. Вече го разбирам. Мога да го призная.

Видях как очите му се взират в отражението ми в стъклото.

— Като дете питали ли сте се как така животът е възникнал от нищото?

— Аз си падах по математиката.

— Като студент по медицина изучавах ендокринната и кръвоносната система — всички клапи и лостове на организма — и никъде не открих смисъл, цел, нещо повече от безцелно функциониране на клетките в услуга на тяхното собствено възпроизводство. Да, безспорно са подредени в сложна архитектура, но без никаква следа от дух. Нямаше светлина в плътта.