Тед Косматка - Потрепващите

— Трябва само да усети светлината. За целите на експеримента всяко от очите ще свърши работа.

Погледнах към най-добрия приятел на човека, нашия другар през хилядолетията. Таях тайна надежда. „Този — казах си. — Този вид ще е, от всички видове ще трябва да е той, със сигурност.“ Защото кой не е поглеждал в очите на куче и не е усещал, че нещо отвръща на погледа ти?

Кученцето изскимтя в кутията. В нея нямаше много място и крушката стърчеше близо до главата му.

Сатвик натисна бутона и проведохме експеримента.

— Е?

Наведох се да погледна екрана. Моделът на интерференция беше съвсем ясен.

Знаех, че лампата е светнала в кутията, но от вселенска гледна точка не бе имало кой да я види.

— Нищо — казах аз.

Нямаше никаква промяна.

Тази нощ отидох до дома на Джой. Тя отвори вратата. Чакаше да заговоря.

— Нали спомена кафе?

Тогава се усмихна — красиво лице в рамката на вратата — и аз пак изпитах онази сигурност, че в този момент ме вижда. Тя отстъпи и отвори широко вратата.

— Влез.

Минах покрай нея и вратата се затвори.

— Не ме посещават често — рече тя. — Извинявай за безпорядъка в къщата.

Огледах се и реших, че се шегува. Апартаментът й беше малък и подреден. Не знаех какво съм очаквал. Може би точно това. Голи, лишени от картини стени. Канапе. А по-късно — легло.

Започна се с тишина. После докосване.

Мека целувка, несигурна.

На чаршафите тя извива гърба си. Кожа като коприна. Живот чрез звук и докосване. Завивките са се разлели по пода. Ръцете й са стиснати здраво на врата ми, придърпват ме по-близо — глас в ухото ми, докато копринените ни тела се плъзгат едно върху друго.

След това, в мрака, лежим дълго и мълчим.

Мислех, че е заспала, но гласът й ме изненада:

— Обикновено ги познавам по-добре.

— Кого?

— Онези, които ми крадат завивките.

— Вземат ги назаем — казах аз. — Просто съм ги взел назаем.

Посегнах надолу, вдигнах одеялото от пода и завих голите й рамене.

— Хубав ли си?

— Моля?

— Любопитно ми е — каза тя.

Ръката й посегна в тъмното и ме откри. Прокара пръсти през косата ми.

— Има ли значение?

— Имам си стандарти.

Засмях се въпреки себе си.

— В такъв случай — да. Всъщност съм разкошен.

— Виж, в това не съм сигурна.

— Така ли? Не ми ли вярваш?

— Може да съм поразпитала.

— Тогава защо изобщо ме попита?

— Може да ми е било любопитно ти какво мислиш.

Хванах ръката й и я сложих на лицето си.

— Както виждаш, разкошен съм.

Ръката й беше хладна на бузата ми. След дълго мълчание тя попита:

— Защо дойде тук тази нощ?

Помислих си за кученцето в кутията. За светлината, която беше останала ненаблюдавана.

— Не исках да съм сам.

— За теб нощите са най-тежки. — Обяви го простичко, като факт. Огънят е горещ. Водата е мокра. Нощите са най-тежки.

Има едно предимство да разговаряш със слепец. Той не може да види изражението ти. Не знае кога е уцелил болно място.

— Ти по какво работиш? — попитах, за да сменя темата. — Така и не ми обясни конкретно.

— Не си питал конкретно. Нарича се акустична фабрикация.

— И какво представлява?

— Започва се с широк, бял шум, а после отстраняваш всичко, което не ти трябва.

— Отстраняваш?

Тънката й ръка се изви зад врата ми.

— Звукът може да бъде гъвкав инструмент. Катализатор за химична реакция или инхибитор. Започва се с максимална честотна плътност и после се изрязват онези части, които не искаш да чуваш. Във всеки бял шум е скрит Моцартов концерт.

Отново не разбирах дали се шегува.

Седнах в тъмната стая. В този миг, в мрака, бяхме еднакви. Едва когато светнех лампата, световете ни щяха да станат различни.

— Утрините са най-трудни — казах й аз.

Слънцето щеше да изгрее след няколко часа. Гаденето щеше да се появи, или пък не.

— Време е да си вървя.

Тя прокара ръка по голия ми гръб. Не се опита да ме задържи.

— Време — прошепна. — Няма такова животно. Само сега. Единствено сега.

Притисна устни към кожата ми.

На следващия ден оставих съобщение на секретаря на Джереми — молех го да дойде в стая 271.

След час се почука на вратата и той влезе.

— Открил си нещо? — Все още беше с официално сако. Явно му беше ден за срещи. По това можеш да различиш учените от мениджърите. По цвета на сакото. Сатвик и Машината стояха зад мен.

— Да, открихме.

На лицето му се изписа объркване.

— В съобщението пишеше, че става дума за ново откритие?