Тед Косматка - Потрепващите

— А приложението?

— С него се занимаваше приятелят ми Стюард. Той се интересуваше от моделиране на динамична основа. Вкарваше още многоъгълници в мрежата на триизмерни изоповърхнини.

— И какво стана?

— Изпитвахме точността на модела, но се сблъскахме с изчислителните ограничения на системата. Към края използвахме преобразуванията на Фурие, за да моделираме вълновата информация във визуални конструкти.

— Вълни в образи.

— Да.

— Защо?

— За мен това беше предизвикателство. Да видя дали може да се направи. Другите имаха по-практични причини.

— Например?

— Ами да се разшири полигоналният бюджет на системата. Това беше ефикасен начин да използваме триизмерното пространство. Стюард искаше да направи хардуерни подобрения. Моделно проектиране. Да стартира своя компания. Все полезни неща.

— И получи ли се?

— Кое, компанията ли? Да, още е базирана в Индиана.

— Не, компютърът.

— О, компютърът ли? Ами донякъде. Постигнахме шестнайсеткохерентно състояние и после използвахме ядрен резонанс, за да го декодираме.

— И защо донякъде? Не проработи ли?

— Не, проработи; определено работеше — отвърнах аз. — Дори когато беше изключен.

На Сатвик му отне два дни да инсталира светлинния индикатор, докато аз изграждах кутията.

Машината за точки донесе жабите в събота. Отделихме здравите от болните, здравите от чудовищата.

— Какво им има? — попита Сатвик.

— Замърсяване.

Една жаба приличаше на паяк — цяла фаланга бледи криви крачета стърчаха от задницата й. Те потрепериха, когато Сатвик я взе, а друго краче се сви и изпъна.

— И замърсяването причинява това?

— На земноводните — да. Колкото по-сложна е системата, толкова повече неща могат да се объркат. Земноводните са много сложни.

— Горките копелета — рече Сатвик и пусна жабата в другия аквариум със силен плясък.

Джой беше в съседната стая и работеше в лабораторията си. Беше чула гласовете и излезе в коридора.

— Работиш през уикендите? — попита я Сатвик, когато се появи на прага.

— По-тихо е — рече тя. — Правя по-чувствителните тестове, когато тук няма никого. Ами вие? Да не би вече да работите заедно?

— Ерик движи проекта — каза Сатвик. — Аз само помагам.

— О, значи той е виновен за загубения ти почивен ден?

Тя последва гласа на Сатвик в лабораторията, като плъзгаше пръсти по стената.

— Така излиза — казах аз и заковах и последния пирон в ъгъла на кутията.

Тя беше паянтова конструкция от дърво, шейсет на шейсет сантиметра, в която беше инсталирана малка лампа — крушката бе задигната от малкия полилей в къщата на Сатвик.

— Чух, че мислиш да ни напускаш. — Това изявление беше отправено към мен.

Настъпи смущение и Машината вдигна глава от аквариумите си.

— Не още — отвърнах.

— Тогава по какво работиш? — попита тя.

Сатвик ме стрелна с поглед и аз кимнах.

Той обясни по начин, по който само Сатвик можеше да обяснява. Отне му цели пет минути, беше изключително подробен, но тя така и не го прекъсна.

— О — рече накрая.

Примигна с празните си очи. И остана.

Използвахме Машината като контролен уред.

— Ще трябва да го правиш в реално време — казах му. — Няма да записваме данните на детекторите, само индикаторната светлина в кутията. Когато ти кажа, заставаш там и гледаш дали свети. Ако светне, значи детекторите са регистрирали електрона. Разбра ли?

— Да, схванах — отвърна той.

Сатвик натисна бутона и изстреля поток от електрони. Аз гледах фосфоресцентния екран, докато моделът на интерференция се материализираше пред очите ми — вече познатите светли и тъмни ивици.

— Добре — казах на Машината за точки. — Сега гледай в кутията. Кажи ми дали виждаш светлината.

Той погледна в кутията. Преди да заговори обаче, моделът на интерференция изчезна.

— Да — обяви Машината за точки. — Виждам я.

Усмихнах се. Усетих финия ръб между познатото и непознатото. Погалих го.

Кимнах на Сатвик и той натисна бутона, за да изключи пушката, а аз се обърнах към Машината.

— Ти колапсира вероятностната вълна чрез наблюдаването на светлината и така ние доказахме един принцип. — Обърнах се и към тримата. — А сега да видим дали всички наблюдатели са създадени равни.

Машината сложи жаба в кутията.

Ето това беше — отправната точка. Поглед към предполагаемото.

Кимнах на Сатвик.

— Стреляй.

Той натисна бутона и машината зажужа. Аз гледах екрана. Затворих очи и почувствах как сърцето ми бие в гърдите. Знаех, че в кутията крушката е светнала заради един от двата детектора; знаех, че жабата я е видяла. Но когато отворих очи, моделът на интерференция все още стоеше на екрана. Жабата не беше променила системата.