Тед Косматка - Потрепващите

— Наистина имах срив.

Разказах на Сатвик за ареста в Индианаполис, как се препъвах и крещях по улицата. Как съседите на сестра ми гледаха зад капаците на прозорците. Казах му за формулата, по която работех, за да се опитам да обединя квантовата механика с останалата физика, нещо като изгубена теория на всичко. Казах му и за пиенето, и за очите в огледалото, и какво си повтарям сутрин. Казах му, че чичо дойде при мен, когато бях на осемнайсет, и ми рече: „Аз му бях брат, но ти му беше син“. После ми подаде кутия за доказателства, все още залепена с полицейска лента. Пазена с години като могъщ талисман. „Ако я искаш, твоя е.“

Казах му за гладкия стоманен бутон „Изтрий“, който опрях до главата си — за да платя за всичко с едно леко свиване на показалеца над спусъка.

Сатвик слушаше и кимаше, усмивката бе изличена от лицето му. Говорих дълго, излях всичко в един порив, отплащах се за всичките седмици мълчание и когато свърших, той сложи ръка на рамото ми.

— Значи все пак си откачен, приятелю.

— Стават тринайсет дни — казах аз. — Тринайсет дни трезвен.

— Това добре ли е?

— Не, но не съм постигал повече от две години.

Проведохме експеримента. Разпечатахме резултатите.

Ако поглеждахме резултатите от детектора, екранът показваше корпускуларен модел. Ако не ги поглеждахме, показваше модел на интерференция.

След толкова много приказки през останалата част от нощта работехме в мълчание. Призори седяхме в сумрака на лабораторията и Сатвик най-сетне заговори:

— Имало едно време жаба, която живеела в кладенец.

Гледах лицето му, докато разказваше историята.

— Веднъж един селянин свалил кофа в кладенеца и жабата била изтеглена на повърхността. Тя примигнала на яркото слънце, което виждала за първи път, и попитала селянина: „Кой си ти?“.

Селянинът бил изумен. „Аз съм собственик на това стопанство“, казал той.

„Наричаш твоя свят стопанство ?“, попитала жабата.

„Не, това не е различен свят — отвърнал селянинът. — Това е същият свят.“

Жабата се засмяла и рекла:

„Аз съм плувала до всяко кътче на моя свят, север, юг, изток и запад. Казвам ти — това е различен свят.“

Гледах Сатвик и мълчах.

— Ти и аз — рече той, — все още сме жаби в кладенеца. Може ли да те питам нещо?

— Давай.

— Казваш, че не искаш да пиеш, нали?

— Не искам.

— Чудя се… Нали когато вземеш пистолета, казваш, че ако пиеш, ще се застреляш…

— Да.

— И в дните, когато казваш това, не пиеш?

— Точно така.

Сатвик замълча, сякаш обмисляше внимателно думите си.

— Тогава защо не го казваш всеки ден?

— Просто е — отвърнах. — Защото в такъв случай вече щях да съм мъртъв.

Когато бях на четири, стъпих в един мравуняк на червени мравки в задния двор и ме ужилиха поне десетина пъти. Мравките пълзяха по крачолите ми и спираха на ластика на колана, където не можеха да продължат, и ме жилеха отново и отново — истински обръч от ужилвания по кръста, хълбоците и прасците ми. Спомням си как мама викаше и ме събличаше в тревата, а аз пищях, изтърсвах мравките от дрехите си, впитите в кожата ми гадни червени насекоми.

В къщата тя разкъса няколко цигари, наложи ужилванията с тютюн и го залепи с лейкопласт.

— За да извлече отровата — каза ми, а аз се чудех на уменията й. Тя винаги знаеше какво точно да направи.

Седях на дивана и се взирах в стария телевизор, докато леля не дойде. Тази вечер тя щеше да ме гледа, защото мама трябваше да присъства на вечерно парти, а татко щеше да иде при нея след работа.

— Върви — каза й леля. — Той ще е добре. — И мама тръгна. Застанах до прозореца и гледах как колата й се отдалечава по алеята. Тя замина.

Но след минути чух ключ в ключалката. Мама се върна и въпреки увещанията на леля не излезе повече.

— Трябва да идеш — каза й леля. — Това е фирмено парти.

Но моята майка само махна с ръка и седна до мен на дивана.

— Ще има други партита — рече тя. Само че други така и не последваха. — Не мога да ида.

Мама ме прегърна и през следващия час гледахме предаване за природата, докато стомахът ми се свиваше, болката нарастваше, а краката ми посиняха и се подуха.

Със Сатвик си тръгнахме от лабораторията и аз усетих, че съм в колата и не потеглям на зелен светофар. Стоях си в лявата лента, гледах как светофарът светва в жълто, после в червено. Обърнах колата. Върнах се в лабораторията, качих се по стълбите и се загледах в машината. Има рани, които не можеш да изоставиш. Мама ми беше показала това.