Тед Косматка - Потрепващите

— Отново — казах аз.

Сатвик пак стреля с пушката.

Отново. И отново.

Машината за точки ме погледна.

— Е?

— Все още има модел на интерференция. Вероятностната вълна не колапсира.

— И това какво означава? — попита Джой.

— Означава, че ще опитаме с друга жаба.

Опитахме с шест. Една след друга. Вадехме ги от аквариума и ги слагахме в кутията. Нито една не промени резултата.

— Те са част от неопределената система — каза Сатвик.

— Какво означава това? — попита Машината.

Сатвик не отговори, само подръпна ухото си, потънал в мисли.

Гледах отблизо екрана и моделът на интерференция внезапно изчезна пред очите ми. Тъкмо щях да извикам, когато вдигнах глава и видях Машината да наднича в кутията.

— Ти погледна — казах аз.

— Исках само да се уверя, че крушката работи.

— Работи. Разбрах още щом погледна.

Опитахме с всяка жаба от неговата лаборатория. После пробвахме и със саламандрите. Нито една от тези твари не колапсира вълновата функция.

— Може би е така само при земноводните — каза той.

— Да, може би.

— И какво изобщо означава това?

— Нямам никаква представа.

— Как така ние оказваме ефект върху системата, а жабите и саламандрите не могат?

— Може би заради очите ни — каза Машината. — Ефекти на квантова кохеренция в самите молекули на ретинните пръчици.

— И какво общо има това?

— Оптичните нервни клетки само провеждат измерения квант до визуалния кортекс. Очите са просто още един детектор.

— Не става дума просто за очите.

— Откъде знаеш?

— И жабите имат очи. Имат и мозъчна кора.

— А може ли аз да опитам? — прекъсна ни Джой.

Всички се извърнахме към нея. Кафяв кичур коса се беше измъкнал иззад ухото й и сега висеше до бузата й и сочеше към устата. Изглеждаше съвсем сериозна.

— Да — отвърнах.

Подготвихме отново експеримента, този път празните очи на Джой щяха да гледат в кутията.

— Готова ли си?

— Да — отвърна тя.

Сатвик натисна бутона.

Машината зажужа. Оставихме я да поработи десет секунди. Проверих резултатите и поклатих глава.

— Нищо.

Моделът на интерференция не беше колапсирал. Вместо две ясно различими петна екранът още показваше пресичащи се вълни.

— Е, струваше си да опитаме — каза Машината.

На следващата сутрин се срещнах с Машината за точки и Сатвик на паркинга преди работа. Качихме се в колата ми и отидохме до мола.

Там влязохме в магазин за домашни любимци. Купих три мишки, канарче, костенурка и един малък бостънски териер със сплескана муцунка. Продавачът ни гледаше странно.

— Май много обичате животни, а? — взираше се подозрително в Сатвик и Машината.

— О, да — казах аз. — Домашни любимци.

Потеглихме назад в мълчание, нарушавано единствено от скимтенето на кученцето.

Накрая Машината рече:

— Вероятно е нужна по-сложна нервна система от тази на земноводните.

— Това не би трябвало да има значение — отвърна Сатвик. — Животът си е живот.

Стиснах кормилото, защото си спомних десетките нощи на спорове в колежа.

— Каква е разликата между мозък и ум?

— Семантична — отвърна Машината. — Различни имена за едно и също нещо.

Сатвик ни изгледа.

— Не, не е само това.

— Като стария въпрос за китарата — казах аз. — С пръстите си ли свириш на китара, или с главата си?

— Мозъкът е хардуерът — каза Сатвик. — Умът е софтуерът.

Масачузетският пейзаж се стрелкаше покрай прозорците на колата, стена от порутени хълмове вдясно — огромни, черни камъни като костите на земята. Сложна фрактура. Някъде на изток беше океанът. Студена, тъмна вода. Ние изминахме остатъка от пътя в тишина.

Щом се върнахме в лабораторията, започнахме с костенурката. После канарчето, което избяга веднага след това и кацна на една кантонерка. Продължихме с мишките. Никое от тези животни не колапсира вълната. Последната мишка, бяла, с червени очи, класически лабораторен екземпляр, тръгна предпазливо по масата с потрепващи мустачки, преди Сатвик да я хване за опашката и да я върне в картонената й кутия.

— Ред е на кучето — каза Машината.

Седнал на пода, бостънският териер ни погледна с кръглите си очички, изскимтя и килна глава настрани.

— Очите му така ли трябва да гледат? — поинтересува се Сатвик.

— Как?

— Ами нали виждаш — в различни посоки.

— Май си е от породата — отговори Машината. — Много от тези кучета са разногледи.

Вдигнах черно-бялото кученце и го сложих в кутията.