Тед Косматка - Потрепващите

Сатвик надничаше над рамото ми, а машината продължаваше да жужи и да повтаря модела.

— Искаш ли да видиш един фокус? — попитах аз.

Той кимна сериозно.

— Светлината е вълна. — Посегнах към детектора и го включих — и тогава, просто ей така, моделът на интерференцията изчезна. — Стига никой да не гледа.

Копенхагенската интерпретация предполага това фундаментално несъответствие: наблюдението е основна част от феномена. Нищо не съществува, докато не бъде наблюдавано. Дотогава съществуват само вълнови функции. Статистически вероятности.

В един експеримент поведението на електрона е вероятностно — конкретният му път е не само неизвестен, но и теоретично неузнаваем и се изразява като дифузен вероятностен вълнов фронт, който преминава през двата процепа едновременно. Зад тях тези вълни интерферират една с друга, докато се разпространяват, като две змии, прекосяващи езеро, вълничките се пресичат взаимно, докато се разширяват и формират модел на дифракция на екрана.

Но какво ще стане, ако е възможно наблюдение на двата процепа? Какво ще стане, ако можете да докажете по кой път поема електронът? В този случай движението му вече няма да е обект на пробабилистичните сили. Тук вероятността се колапсира. Превръща се в сигурност. Става измерим факт. Ако е видно, че една частица минава само през един процеп, тогава рационалността диктува, че тя не може да интерферира със собствената си пропагация. И все пак това се случва: ако изстреляте светлина през два процепа, ще се оформи моделът. Бавно, фотон по фотон. Един-единствен експеримент с два различни теоретични резултата. Това несъответствие би изглеждало като противоречие, ако не беше нещо друго. Ако не беше фактът, че моделът на интерференция изчезва, когато някой наблюдава.

Проведохме експеримента отново и отново. Сатвик проверяваше резултатите от детектора, като внимателно записваше през кой процеп са преминали електроните. Понякога беше левият; понякога — десният. При включени детектори грубо половината електрони преминаваха през всеки от процепите и не се получаваше модел на интерференция. При изключени детектори обаче — отново и отново, моделът на интерференция се появяваше на екрана.

— Но как системата разбира? — попита Сатвик.

— Какво да разбира?

— Дали детекторите са включени. Как разбира, че позицията на електроните се записва?

— О, това е големият въпрос.

— Да не би детекторите да излъчват някакъв вид електромагнитна интерференция?

Поклатих глава.

— Още не си видял най-странното?

— Какво имаш предвид?

— Електроните всъщност изобщо не реагират на детекторите. Те реагират на факта, че ти накрая ще прочетеш резултатите от детекторите.

Сатвик ме изгледа недоумяващо.

— Включи пак детекторите — казах аз.

Той натисна бутона и те тихо зажужаха. Ние проведохме пак експеримента.

— Всичко е както преди — обясних аз. — Детекторите са включени, така че електроните би трябвало да се държат като частици, а не като вълни; а ако няма вълни, няма да има и модел на интерференция, нали така?

Сатвик кимна.

— Добре, изключи ги.

Машината затихна.

— А сега и магическият тест — продължих аз. — Ето това е. Ето това исках да видя.

Натиснах бутона CLEAR на детектора и изтрих резултатите.

— Експериментът беше същият като преди. Бяха включени същите детектори. Единствената разлика беше, че аз изтрих резултатите, без да ги поглеждам. Сега провери екрана.

Сатвик отвори слота и издърпа екрана.

И тогава я видях. Изписана на лицето му. Болката, когато трябва да повярваш в нещо, което не може да е истина.

— Модел на интерференция — каза той. — Как е възможно?

— Нарича се ретроказуалност . Изтриването на резултатите след провеждането на експеримента стана причина корпускуларният модел никога да не се е появявал.

Сатвик мълча цели пет секунди.

— Възможно ли е подобно нещо?

— Разбира се, че не, но ето че стана. Ако разумен наблюдател не установи резултатите от детектора, детекторът сам по себе си ще остане част от по-голямата неопределена система.

— Не разбирам.

— Не детекторите предизвикват феномена на колапс на вълновата функция, а съзнателното наблюдение. Съзнанието е като огромен въртящ се прожектор, който колапсира реалност там, където освети — а ненаблюдаваното си остава вероятност. И това не се отнася само до фотони или електрони. А до всичко, до цялата материя. Тя е колапс в реалност. Експериментално доказуем, експериментално повторяем колапс в реалност.