Тед Косматка - Потрепващите

— Имах си причини.

— Какви причини? Още не си ми казал.

„Защото една недовършена формула може да те прекърши.“ Поклатих глава.

— Вече няма значение.

— Има и още как, освен ако не съществува специален пазар на труда за бивши квантови теоретици, за който не знам. Щом няма да продължиш предишното си проучване, какво ти остава?

— Може би нищо.

— Тогава приеми предложението.

Исках.

Исках да кажа „да“. Беше ми на езика. Можех да си представя как изричам думите, как му казвам това, което желаеше да чуе. Представях си как се уча на всичко необходимо за макрофагите. Как се потапям в нова област. Ново начало , както каза сестра ми. Лабораторен асистент беше доста широка крачка встрани, но все пак бе работа. Служба. Щях да съм полезен. Можех да го направя. Исках да го направя.

Вместо това отговорих:

— Имам проект.

— Това ли? — Джереми посочи към налудничавата инсталация. — С това няма да минеш през оценката.

Помислих си за шефовете му. Онези, на които неговото ходатайство нямаше да се хареса. Кариери са се проваляли и за по-малко. Стомахът ми се сви.

— Така да бъде.

Той вдигна ръце и ме гледа толкова дълго, та разбрах, че не гледа мен, а се взира в себе си. Или може би в баща си — корпоративният палячо с огромното бюро. Мъж, който никога не бе отстъпвал и на йота.

Накрая заговори с овладян глас:

— Ерик, познаваме се отдавна. Нямам по-стар приятел от теб. Не искам да видя как кариерата ти приключва така. Какво смяташ да правиш, когато си тръгнеш оттук?

Как да отговоря на това? Как да кажеш на някого, че нямаш никакви планове, че плановете ти свършват внезапно след няколко месеца в бъдещето.

Помислих си за пистолета и за името му — Панацея, — измислено една пиянска нощ, когато се възхищавах на гладкия хладен спусък. Може би така щеше да свърши всичко. Може би нямаше как да свърши иначе след онези тежки дни в Индианаполис.

— Искаш ли да останеш на работа тук? — попита той.

— Да.

— Тогава го направи. Приеми услугата.

Погледнах стария си приятел. През втората година в колежа той беше спрял в снежна буря, за да помогне на закъсал моторист. Джереми правеше такива неща. После, когато се връщаше в колежа след една коледна ваканция, спрял да смени гумата на една старица. Ударил го поднесъл по леда камион. Прекара почти месец в болница — счупени кости, разкъсан далак. Заради лечението пропусна цял семестър и се дипломира след всички. Повечето хора щяха да подминат моториста, но той спрял и излязъл от колата. Просто си беше такъв, все да помогне. Както сега. Но аз усещах леда под колелата си.

— Не и така. Не мога.

Той поклати глава.

— Ще се изразя съвсем ясно. Ако това е твоят проект, няма да мога да те спася.

— Не си длъжен да ме спасяваш — отговорих. — Това тук е достатъчно. Двойният процеп. Трябва да го видя. Не мога да дам по-добро обяснение. — И как бих могъл? Как да му кажа, че не съм пил от дни? Как да му обясня какво чудо е това? — Мисля, че ми е писано да го видя.

— Писано? Вече звучиш откачено.

Очите на мама проблеснаха в ума ми.

— Нищо не е писано — продължи Джереми, но с някакво примирение в гласа. Беше видял как удавникът потъва под вълните.

— Някога вярваше в квантовата механика — казах аз — и че не бива да изключваш нещо само защото е невъзможно.

Той погледна към инсталацията.

— Но какво очакваш да докажеш?

— Само едно — че понякога невъзможното е истината.

Денят, когато проведохме експеримента, беше мразовит. Вятърът нахлуваше от океана и Източният бряг се гушеше под студен фронт. Отидох рано на работа и оставих бележка на бюрото на Сатвик:

Ела в моята лаборатория в 9:00.

Ерик

Нищо повече. Никакви обяснения.

Сатвик влезе в стая 271 малко преди девет.

— Добро утро. Получих бележката.

Посочих към бутона.

— Искаш ли ти да имаш честта?

Стояхме неподвижни в почти тъмната лаборатория. Сатвик се взираше в инсталацията пред него — в стоманените пластини и дългото сребърно дуло на електронната пушка. Електрическите кабели се проточваха по масата.

— Не вярвай на инженер, който не минава по собствения си мост — рече той.

Усмихнах се.

— Добре тогава.

Моментът настъпи.

Натиснах бутона. Машината зажужа.

Ние се взирахме в нея.

Оставих я да работи няколко минути, преди да отида да проверя екрана. Отворих капака, погледнах вътре и видях това, което се надявах да видя. Ясен модел на интерференция — обичайните тъмни и бели ивици. Ето го тук, както Йънг и Копенхагенската интерпретация предвиждаха.